Жрицата на змията
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жрицата на змията». Краткое содержание книги:
Той се сепна. Не роптаеше ли, не богохулствуваше ли?
— Пътят към бога води през страданието.
Боян поклати глава.
— Не разбирам защо заради себе си, заради отчаянието си трябва да сеем заблуда. На мястото на едни заблуди — други. Тези хора, които искате да спасявате, трябва да бъдат освободени от всяка заблуда, да станат хора.
Джексън се изчерви от гняв, но успя да се овладее.
— Мистър Симов — рече той. — Аз уважавам вашите разбирания. Уважавайте и вие моите! А дори и да е заблуда, илюзия — не ми отнемайте илюзията… Защото нямам — нищо друго…
Боян се замисли. Не каза ни дума повече. Съжали го. Нещастник! Дори Жак Камюс гледаше съчувствено приведения гръб на мисионера. Мислеше за своята мъка, за своето преддверие на ада.
Джексън се надигна.
— Запомнете, драги Симов! Вие сте изключение, паднал от небето. Тук идват или самоубийци, или авантюристи. И едните, и другите дирят печалба. Едните — богатство, другите — забрава.
Геята спеше. Хората по наровете си, агамите по прътите за краката, папагалите, маймунката и туканът на гредите под покрива. Заспала беше до сина си и Тсапау.
Джексън пипна челото на Тукупи. Нямаше огън. Младежът се събуди.
— Тукупи е гладен — каза той.
По лицето на Утита се разля усмивка.
— Тукупи е гладен, значи, е здрав!
Мисионерът разбърка с вода мляко на прах и му го подаде.
— Сега това, а утре като другите.
Болният изпи млякото, в което Джексън сипа сулфатиацол, и тутакси заспа.
— Да спим и ние — предложи Камюс, като опъна хамака си.
Тогава Утита приближи.
— Седнете! Чуйте Утита!
Боян и мисионерът поседнаха на нара му. Камюс се натъкми в люлката и опъна мрежата.
Индианецът се наведе тайнствено към тях, зашепна:
— Утита ще дойде с белия брат и с Белия шаман в Каменната гея!
Двамата го изгледаха смаяни, а той добави:
— Утита каза на себе си: ако оздравее Тукупи, Утита ще заведе бледоликите. Никой друг не знае пътя. Само Утита.
— Знаеш пътя! — извикаха в един глас мисионерът и археологът. Камюс щеше да падне от хамака.
— Да! Животът на Утита принадлежи на белия брат. Животът на Тукупи — на Белия шаман. Утита няма свой живот.
Боян стана нетърпеливо.
— Кажи! Къде е пътят?
— През Скритата река.
— Скрита река!
— Никой не я знае. Само Утита. Когато го водеха към града на жените-господарки, той каза, че е гладен. Пазачките развързаха очите му. Дадоха му да яде. До реката. И Утита видя цвета й. Жълта, прозрачна като смола.
Боян възкликна:
— Жълта! Същински кехлибар! Тя е…
Индианецът кимна.
— Утита се върна. Един ден отиде за риба. Копието му прободе пираруку, риба, два пъти по-голяма от Утита. Пираруку повлече пирогата. Утита не пуска. Задмина един остров, друг остров. Много острови, остров до остров. А водата, обрасла с камъш, лилии и пипериче. Никой не идва тук. Само фламинги, чапли и каймани. Каймани! Един до друг. А водата — не като Амазонка, мътна-кафява. Не, тази е бистра, жълта като смола. Утита забрави пираруку. Загреба срещу реката. Премина през праговете, навлезе по течението й, но се уплаши. Една стрела с женска коса се заби в дървото до него. Знак — предупреждение: забранено! Утита се върна. Не е ходил, но знае пътя. Знае къде, зад кои острови Скритата река се влива в Амазонка.
Слушателите му го гледаха слисани. Значи, най-сетне диря! Или не диря, път! Няма да секат лианите по двеста метра на ден.
Обади се и Камюс:
— Нищо чудно. Ню Ривер е приток на Карантейна. Устието му, широко десетина километра, е така замаскирано от прагове и острови, че са го открили едва през последните години. Затова се нарича Ню Ривер — Нова река.
— Кога тръгваме? — запита Боян.
Утита отговори:
— Когато рече белият брат.
— Още утре!
Мисионерът се съгласи:
— Добре! Да бъде утре! Да бъде волята божия!
Четирмата се нагласиха в леглата си, но дълго след това никой не заспиваше, унесен в своите мисли и примамливи видения.
Само душата на Утита беше изпълнена със страх. Жените-господарки не прощават. Те нямат милост. Утре щеше да тръгне. А дали щеше да се върне пак, да види геята си, семейството си, градината си? Щеше ли? Или ще го погълне Водната смърт?
Той не съжаляваше. Индианецът знае да се примирява с най-лошото, роден е примирен. Животът му не му принадлежеше.
И все пак…
12
Фернандо Бендейра се отказа да отвлече Утита поради една щастлива случайност. Неочаквана, невероятна. Тя му доказа за лишен път, че наистина беше роден под щастлива звезда, предопределен за богатство, че наистина Сан Фернандо бдеше над него, не го изоставяше. Златния град с всичките му съкровища беше отреден нему.