В телата си разпръснати върнете се

Както мислеше за това, Бъртън каза на Алис:

— Този твой приятел, достопочтеният Доджсън, който харесвал само малки момиченца… След време ще му бъде доста неприятно, как мислиш?

— Доджсън не е бил извратен — намеси се Фригейт. — Но какво ще стане с другите, за които единствено децата са сексуално привлекателни? Какво ще правят, когато вече няма да има деца? Ами онези, които се наслаждават, като се гаврят и измъчват животни? Знаеш ли, а на мен ми е мъчно, че тук няма животни. Аз обичам котките и кучетата, мечките, слоновете, въобще повечето животни. Не и маймуните, прекалено приличат на нас, човеците. Но и се радвам, че не са тук. Сега никой не може да се отнася жестоко с тях. Всички нещастни, безпомощни животни, които са страдали от болка, глад и жажда заради някой тъп или злобен човек. Сега вече това го няма.

Той погали русата коса на Гуенафра, която беше почти шест инча дълга.

— Същото чувствам и към безпомощните и измъчвани малки деца.

— Що за свят е този, в който няма деца? — каза Алис. — А щом заговорихме за това — какъв свят е, щом няма и животни? Вярно, сега никой не може да ги измъчва, но никой не може и да ги обича, защото не са с нас.

— В този свят всяко нещо уравновесява друго — каза Бъртън. — Не може да съществува любов без омраза, доброта без злоба, мир без война. Както и да е, не са ни дали правото да избираме. Невидимите Господари на този свят са постановили да няма животни и жените повече да не раждат. Така да бъде.

Утрото на четиристотин и шестнадесетия ден от тяхното пътешествие беше като всяко друго утро. Слънцето се показа иззад планината отляво. Вятърът откъм горното течение на Реката духаше със скорост приблизително петнадесет мили в час, както винаги. С издигането на слънцето въздухът се затопляше постепенно и към два следобед достигаше 85 градуса по Фаренхайт12. Катамаранът „Хаджия“ плаваше на зигзаг, за да лови вятъра. Бъртън стоеше на мостика, хванал с две ръце дебелото кърмово весло, въздухът и слънцето на воля играеха по тъмната от загара кожа. Носеше увита около кръста си препаска на черни и алени квадратчета, подредени шахматно, която се спускаше до коленете му. На шията му висеше огърлица от преплетени, блестящо черни прешлени от гръбнака на „рогата риба“. Този вид достигаше дължина шест фута, а от челото му стърчеше шестинчов рог като на приказния еднорог. Предпочиташе слоевете на стотина фута под повърхността и беше трудно да я измъкнат нагоре с въдица. Но от прешлените й правеха чудесни огърлици, от щавената кожа — сандали, броня и щитове или пък здрави въжета и колани. А месото беше превъзходно. Но рогът си оставаше най-ценното в тази риба. Превръщаше се в Острие на стрела или копие, а прикрепен за дървена дръжка, служеше като остър стилет.