Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Д-да, случвало ми се е.
— Ето какви министри имаше при Царя Освободител. А на Ананас Трети не му паснаха. Пък за сина му Николашка да не говорим… Казано си е: „Когото Бог наказва — взема му ума.“ Ама защо мълчите? Говоря ви искрено, от все сърце. Боли ме душата за Русия.
— П-предполагам — сухо отвърна Фандорин.
Дори съвместната трапеза не ги сближи, още повече че всеки ядеше от неговото си. Агент донесе на Милников малка гарафа калинова водка, розова сланина, кисели краставички. На инженера японският слуга поднесе оризови топки с парченца сурова риба и маринована ряпа. От двете страни се изказаха учтиви предложения за почерпване, последвани от също толкова учтиви откази. След като похапнаха, Ераст Петрович запали холандска пура, а Евстратий Павлович засмука евкалиптов хап за нервите.
Най-сетне в установеното от природата време настъпи утринта.
Лампите по площада угаснаха, над влажната улица се заиздигаха кълба пара, пронизани от косите лъчи на слънцето, под прозореца на погребалното бюро врабчета заподскачаха по тротоара.
— Ето го! — полугласно изрече Фандорин, който през последния половин час не пускаше бинокъла от очите си.
— Кой?
— Нашият човек. Т-телефонирам на жандармите.
Милников проследи посоката, в която гледаше инженерът, и вдигна своя бинокъл.
През широкия, почти безлюден площад ситнеше човек с нахлузен до ушите каскет.
— Точно той е! — хищно прошепна надворният съветник и изведнъж направи номер, който не беше предвидена в плана: подаде се навън през прозорчето и оглушително наду свирката.
Ераст Петрович замръзна с телефонната слушалка в ръка.
— Да не се побъркахте?
Евстратий Павлович, триумфално озъбен, изръмжа през рамо:
— А вие какво си мислехте? Че Милников ще остави цялата слава на жепейците? Имате да вземате! Жълтурът си е мой, мой!
От различни краища на площада към дребосъка се бяха втурнали четирима цивилни. Надуваха свирките и застрашително ревяха:
— Стой!
Шпионинът ги послуша, спря се. Завъртя глава на всички посоки. Убеди се, че няма накъде да бяга, но все пак се затича след ранния празен трамвай, който с дрънчене потегляше към Зацепа.
Ченгето, което тичаше срещу него, реши, че намеренията на врага са ясни, втурна се да пресрещне трамвая и ловко се метна вътре през предната врата.
В тоя момент и японецът настигна трамвая, но не се качи, а подскочи, хвана се за висящата отзад стълбичка и за миг се озова отгоре на вагона.
Агентът вътре се залута сред седалките, не можеше да схване къде изчезна беглецът. Тримата останали крещяха, ръкомахаха, но той не можеше да проумее смисъла на техните жестикулации, а дистанцията между трамвая и преследвачите постепенно се увеличаваше.
Откъм гарата странното представление наблюдаваше тълпа зрители: заминаващи, изпращачи, файтонджии.
Евстратий Павлович се наведе навън до пояс и с оглушителен ерихонски бас нададе рев:
— Спри трамвая, тъпако!
Дали копоят чу вопъла на началството, или сам се досети, важното е, че се втурна към ватмана и тутакси заскърцаха спирачки, трамваят намали ход и изостаналите агенти наваксаха дистанцията.
— Хе, къде ще се дене! — констатира доволен Милников. — Няма отърваване от моите орли. Всеки от тях струва колкото десет от вашите жепейски загубеняци.
Трамваят още не беше спрял, още скърцаше по релсите, а малката фигурка със сакото се затича по покрива, отблъсна се от ръба, направи някакво невъобразимо салто и се приземи точно върху вестникарската будка, монтирана насред площада.
— Ама че акробат! — ахна Евстратий Павлович.
Фандорин пък изговори някаква кратка, явно не руска дума и пак се вторачи в бинокъла.
Запъхтените детективи обкръжиха дървената будка. Вирнали глави, те ръкомахаха и викаха нещо, до погребалното бюро достигаха само откъслечни викове „майката!“
Милников се кикотеше възбуден:
— Като котка на ограда! Пипнахме го!
Инженерът изведнъж се провикна:
— Шурикени! — захвърли бинокъла, изскочи на улицата и се развика: — Пази се!!!
Но беше късно.
Циркаджията на покрива на будката се завъртя около собствената си ос и бързо махна няколко пъти с ръка, сякаш провождаше благословии на ченгетата. Един след друг Милниковите „орли“ се стовариха на паважа като подкосени.
В следващата секунда шпионинът меко като котка скочи на земята и хукна по улицата към някакъв двор.