Имало едно мече…
- Автор: Райчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Имало едно мече…». Краткое содержание книги:
Един ден Любчо събра другарите си и тайно им обади какво е намислил: да съберат помежду си пари и да купят нов кожух на дяда Боня.
— Кооперация ще си образуваме! — рече им той. — Ще внасяме кой колкото може и като се наберат много, ще ги дадем на татко да купи кожуха.
— Ще му го подарим на Нова година! — предложи едно дете.
— Не! — викна друго. — Най-добре е да му го дадем на имения му ден, на Богоявление!
— Бравооо! Ура! — разкрещяха се всички. — На Богоявление! На Богоявление ще му го занесем!…
Същия ден направиха кооперация. Кръстиха я „Нов кожух“. За касиер избраха Любчо и още там всеки даде, каквото имаше. Вечерта Любчо обади на татко си. Той одобри и похвали кооперацията и прие да пази парите.
— Аз ще съм пък банката на кооперацията! — засмя се той весело.
Оттогава левчетата взеха да капят. Наистина до коледните празници не се събраха много. Но по празниците кооперацията изведнъж набъбна. Коледуваха и сурвакаха общо, а парите даваха на кооперацията.
Един ден баща му ги преброи, но парите не стигаха и половин кожух да купят.
— Любчо, не бой се! — утеши го татко му.
Той обади на учителите каква е работата и те дадоха по нещо. Ходи в общината и читалището, дето дядо Боне също помагаше. Наскоро замина за града. Върна се оттам, загърнат в нов кожух. Каруцата спря пред училището. Посрещна ги дядо Боне. Учителят съблече кожуха.
— Дядо Боне, на тези пакети, вземи и този кожух, отнеси ги дома! — рече той.
Дядо Боне взе кожуха и го заоглежда.
— Бре, че хубав кожух бе, даскале!
— Купих си го да се топля с него, като ходя в града! — усмихна се главният.
— А бе, той като че за мен е шит, даскале! Я чакай да го премеря!
Той сложи пакетите и намъкна кожуха. Завъртя се. Огледа се.
— Бре, бре, бре! Нали ти казах, даскале — също като за мене кроен! Де да е, да ми падне и на мене един такъв кожух от небето…
— Какво ще направиш тогава, дядо Боне?
— Ще се кача на върха на камбанарията и ще изкукуригам оттам като петел!
— Хайде сега носи го дома!
Навръх Богоявление беше засвирил един вятър, който разгони хората. Любчо и още пет-шест момчета се запътиха към дядо Боневи. Любчо носеше през рамо нещо, увито в черга. Баща му ги следеше отдалече. Влязоха. Посрещна ги баба Боневица.
— Добър ден! Тук ли е дядо Боне?
— Тук е, деца. Седи при огнището. Сърдит е, че не може да излезе от къщи. Много му духало от съдрания кожух…
— Нека излезе — нов кожух му носим!
— Хайде, хайде, не се подигравай, Любчо, със стареца. Грехота е!
— Вярно, бабо Боневице. Ей го на! — И те отвиха кожуха.
Дядо Боне беше излязъл вече вън, погледна кожуха и се засмя с глас.
— Аха, Любчо, не можете прати дяда си Боня за зелен хайвер! Познах го: този е новият кожух на татко ти!
— Не те лъжем бе, дядо Боне. Истина — твой е! Събрахме пари всички и ти го купихме…
— Приказвайте си вие на стария ми кожух!
— Така е, дядо Боне: твой е кожухът — обади се и главният, който току-що влезе. — С техни пари го купих. Завчера се шегувах, че е мой. Облечи го!
Дядо Боне загледа плахо.
— Че облечи го де, като ти дума човекът! — подкани го бабата.
Облече го. Завъртя се като онази вечер.
— Аа, де го сега чорбаджи Михо да ми излезе насреща!
— Уу, бре Боне, да си ми жив и здрав! На младоженец ми заприлича! — чумоса го весело бабата. — Помниш ли, че стария кожух го купи още през оная година, когато бяхме младоженци?
— Е, дядо Боне, сега ще изкукуригаш ли като петел от камбанарията? — закачи го учителят.
— Даскале, не като петел, ами ще се кача на селското бунище и ще изрева оттам с все сила като Петканчиното магаре: „Ураа! Ураа! Да живеят Любчо и Пончо, и Прончо! Да живее юнашката кооперация!…“
Сурвакари
Бърдарци е голямо планинско село, пръснато на пет махали, между които има високи баири и дълбоки долове. Всяка махала си има име. На една казват общината, защото тя е на най-равното място. Там е кметството, училището и по-добрите сгради. В тази махала живееха и пет момчета — Каран, Петко, Стан, Мотю и Тричко. Първите трима в четвърто отделение, другите, по-малките, в трето.
Петте момчета бяха отбор дружина. Накъдето тръгнат големите, след тях и двамата по-малки. Пролет и лете — по градините и реката, зиме — с шейни по околните баири.
Главатар им беше Каран. Щом той им подсвирнеше, цялата махала го чуваше.
— Карановата дружина пак се стяга занякъде! — казваха всички.
Същото беше и тази година. Пак къпане, градини, шейни, лов на щиглеци и врабчета.
Дойде новогодишната ваканция. Още на другия ден Каран събра дружината. Поведе я към гората за суровакници. Върнаха се късно следобед. Срещу Нова година се нагласиха: Каран щеше да ги събере и предвожда. Той щеше да им бъде и касиерът.