Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Филип погледна невярващо малкото вързопче в ръцете на брат Джони. Посегна колебливо и повдигна крайчеца на завивката. Видя сбръчкано личице, отворена беззъба уста и малка плешива главица — миниатюра на състарен монах. Разгъна още малко вързопа и видя крехки раменца, махащи във въздуха ръчици и здраво стиснати юмручета. Огледа по-внимателно отрязаната пъпна връв, увиснала от коремчето на бебето. Изглеждаше малко противно. Нормално ли беше това? Раната като че ли заздравяваше добре и май щеше да е най-добре да не се пипа. Отви още малко одеялото.
— Момче е. — Покашля се смутено и го зави отново. Един от послушниците се изсмя глуповато.
Филип изведнъж се почувства безпомощен. „Какво, за Бога, да правя с това?“ — помисли си игуменът. „Да го храня?“
Бебето заплака и звукът дръпна струните на сърцето като любим псалм.
— Гладно е — промълви той и го порази мисъл: „Откъде ли го знам?“
— Не можем да го храним — каза един от монасите.
Филип се канеше да отвърне „Защо не?“, но веднага се сети, че нямаше никакви жени на мили околовръст.
Но Джони вече бе решил проблема, както скоро се увери Филип. Братът седна на столчето с бебето в скута си. Държеше в ръката си кърпа с усукан край. Топна края във ведро с мляко, остави кърпата да попие малко от течността, след което го поднесе към бебешката уста. Бебето отвори уста, засука от кърпата и преглътна.
Филип се обнадежди.
— Много умно, Джони. Браво — възкликна той изненадано.
Джони се усмихна на похвалата и отвърна гордо:
— Правил съм го преди, когато една майка коза умря, преди да се отбие козлето.
Всички монаси загледаха с увлечение, докато Джони повтаряше простичкото действие с топването на кърпата в млякото и даването на бебето да суче. Щом кърпата докоснеше бебешките устни, някои от монасите неволно отваряха устата си и гледката развесели Филип. Този начин на хранене щеше да е бавен, но храненето на бебета май бездруго си беше бавна работа.
Питър от Уеърхам, който се беше поддал на общото залисване с бебето и заради това бе забравил да се държи инатливо, най-после се съвзе и рече:
— Много по-лесно ще е да се намери майката на детето.
— Съмнявам се — възрази му Франсис. — Майката вероятно е неомъжена и е съгрешила. Допускам, че е млада. Може би е успяла да прикрие бременността си. После, когато срокът й е наближил, е дошла в гората, наклала е огън. Родила е сама, след което е оставила детето на вълците и се е прибрала откъдето е дошла. Ще се постарае да не я намерят.
Бебето беше заспало. Обзет от порив, Филип го пое от ръцете на Джони, доближи го до гърдите си, като го крепеше с една ръка отдолу, и го залюля.
— Горкото създание. Милото, горкичко същество.
Желанието, обзело го да защити и да се погрижи за бебето, бе непреодолимо. Забеляза, че монасите са го зяпнали слисани от тази внезапна проява на нежност. Никога не бяха го виждали се отнася тъй мило с някого, разбира се — физическата нежност бе изрично забранена в манастира. Явно бяха смятали, че е неспособен на това. Е, вече знаеха истината, помисли си той.
Питър от Уеърхам се намеси отново:
— Тогава ще трябва да занесем детето в Уинчестър и да се опитаме да му намерим жена, дето да го отгледа.
Ако го беше казал някой друг, Филип нямаше да възрази толкова бързо. Но го каза Питър и приорът заговори припряно, а животът му след това вече нямаше да е същият.
— Няма да му търсим гледачка — заяви той твърдо. — Това дете е дар от Господа. — Огледа ги бавно един по един. Монасите се бяха втренчили в него и поглъщаха всяка негова дума. — Ще се грижим за него сами — продължи той. — Ще го храним, ще го учим и ще го въведем в Божите дела. Сетне, като порасте и стане мъж, и той ще стане монах и така ще го върнем на Господа.
Последва изумено мълчание.
След това Питър рече ядосано:
— Това е невъзможно! Не може бебе да бъде гледано от монаси!
Филип улови погледа на брат си и двамата се усмихнаха, затаили общ спомен. А щом Филип заговори отново, гласът му бе натежал от бремето на миналото.
— Невъзможно ли? Не, Питър. Напротив, напълно сигурен съм, че може да стане, както и моят брат. Знаем го от опит. Нали, Франсис?
В деня, за който Филип вече мислеше като за сетния ден, баща му се беше върнал у дома с рана.
Филип пръв го бе видял да се изкачва на коня си по лъкатушещия по склона път към малкото селце в планинския Северен Уелс. Шестгодишното дете изтича да го посрещне, както обикновено. Ала този път тате не се наведе, за да метне малкото момче на коня пред себе си. Яздеше бавно, отпуснат в седлото. Държеше юздите в дясната си ръка, а лявата бе увиснала безпомощно. Лицето му бе пребледняло, а дрехите му бяха оплискани с кръв. Филип бе едновременно заинтригуван и уплашен, защото никога не бе виждал тате толкова изтощен.