Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
V
Всички стояхме на вратата. Беше оня миг, когато домакините и гостите си разменят набърже последните и най-любезни думици, а след това благополучно се разделят.
— Негова милост затова е тъй мрачен днеска — подметна изведнъж Липутин, вече съвсем на излизане от стаята й, тъй да се каже, мимоходом, — защото и одеве имаха спречкване с капитан Лебядкин заради сестричето му. Капитан Лебядкин всекидневно сутрин и вечер пердаши прекрасното си умопобъркано сестриче с нагайката, истинска казашка нагайка. Та Алексей Нилич дори се изнесе в пристройката на двора, та да не присъства. Хайде, довиждане, значи.
— Сестра? Болна? С нагайка? — просто изкрещя Степан Трофимович, сякаш внезапно бяха шибнали с нагайка самия него. — Каква сестра? Какъв Лебядкин?
Предишната му уплаха моментално се върна.
— Лебядкин? А, това е онзи бившият капитан, дето по-рано казваше, че бил щабскапитан…
— Какво ме интересуват чиновете му! Каква сестра? Боже мой… Лебядкин ли казвате? Но нали имахме един Лебядкин…
— Същият този Лебядкин, нашият Лебядкин, да, помните ли го у Виргински?
— Но нали онзи беше загазил с фалшиви банкноти?
— Ето го че се върнал, почти от три седмици вече и при крайно особени обстоятелства.
— Ами че той е един негодник!
— Като че ли у нас не може да има негодници! — озъби се внезапно Липутин, опипвайки сякаш с крадливите си очички Степан Трофимович.
— Ах, боже мой, съвсем друго исках… макар впрочем относно негодниците да съм напълно съгласен именно с вас. — Е, а по-нататък, по-нататък? Какво искахте да кажете с това?… Защото вие непременно искате да кажете нещо с това!
— Ами, чисти глупости, значи… тоест този капитан, както излиза, си е заминал тогава не заради фалшивите пари, а единствено само за да открие тая си сестричка, а тя се била уж крила от него кой я знае къде; и на, че я доведе, туй е тя цялата история. Ама вие май като да се изплашихте, Степан Трофимович? Впрочем всичко това е все според каквито ги плещи на пияна глава, той като е трезвен, си трае за тия работи. Нервен човек и как да ви кажа — военноестетически, само че долен. А тая му, значи, сестричка е не само луда, ами и куца. Уж някой я прелъстил де, та по таз причина господин Лебядкин вече години наред вземал уж от прелъстителя ежегодна дан, един вид възнаграждение за благородната обида, тъй поне излиза според както дърдори, значи, но ако питате мен, пиянски приказки и нищо повече. Просто се хвали. Пък и тия работи се уреждат къде по-евтино. А че разполага с пари, разполага; допреди десетина дни гащи нямаше да обуе, а сега със стотарки си играе, с очите си го видях. Сестра му има някакви припадъци, всекидневни, тя пищи, а той я „свестява“ с нагайката. У жената, вика, трябва да се насажда уважение. Не мога да разбера как Шатов още търпи да живее над тях. Негова милост Алексей Нилич три дни не можа да ги изтрае и се изнесе в пристройката, а от Петербург още не знаели.
— Истина ли е всичко това? — обърна се Степан Трофимович към инженера.
— Много плещите, Липутин — измърмори оня гневно.
— Тайни, секрети! Откъде изведнъж се взеха у нас толкова тайни и секрети! — не можейки вече да се сдържи, викна Степан Трофимович.
Инженерът се намръщи, изчерви се, сви рамене и понечи да излезе от стаята.
— Негова милост Алексей Нилич дори му взе нагайката, значи, натроши я и я изхвърли през прозореца, и здравата се скараха, значи — прибави Липутин.
— Защо плещите, Липутин, глупаво е, защо? — пак се обърна за миг към него Алексей Нилич.
— Защо да крием от скромност най-благородните си душевни пориви, тоест за вашите пориви говоря, не за моите.
— Колко глупаво… и съвсем ненужно… Лебядкин е глупав и напълно празен, и безполезен за делото, и… напълно вреден. Защо плещите разни неща? Отивам си.
— Ах, колко жалко! — възкликна Липутин с лъчезарна усмивка. — Тъкмо щях да ви разсмея с една друга историйка, Степан Трофимович. Дори това ми беше намерението, като идвах, да ви разкажа, макар навярно вие вече да сте го чули. Ама хайде, друг път, Алексей Нилич толкова бърза… Довиждане, значи. За Варвара Петровна е думата, голям майтап беше оня ден — специално пратила да ме викат, просто да се скъсаш. Довиждане, значи.
Но сега вече Степан Трофимович просто се вкопчи в него; хвана го за раменете, насила го върна в стаята, натисна го да седне. Липутин дори се уплаши.
— Ами какво да ви кажа? — почна той без подканяне, зорко следейки Степан Трофимович от мястото си. — Викат ме, значи, най-внезапно и питат — „конфиденциално“, как мисля, значи, по собствена преценка: побъркан ли е Николай Всеволодович, или си е с всичкия? Ха де, не е ли да се чудиш и маеш?