Огненият престол
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Хрониките на Кейн #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: История
Электронная книга - «Огненият престол». Краткое содержание книги:
Затърсих из чантата и извадих новия жезъл. Той начаса се удължи до обичайните си размери и върхът с изсечен върху него лъв блесна със златиста светлина.
— В такъв случай вероятно ще се наложи да се бием.
Дали да описвам гара „Ватерло“, каквато беше преди и каквато стана, след като я разрушихме? Основната зала беше внушителна. С лъскав мраморен под, с купища магазини и будки и с таван от стъкло и напречни греди, толкова висок, че вътре преспокойно можеше да лети и хеликоптер.
В гарата влизаха и излизаха реки от пътници, които се сливаха, разделяха се и от време на време се сблъскваха, докато се носеха към различните ескалатори и перони.
Когато бях малка, се плашех от сградата на гарата. Притеснявах се, че грамадният часовник във викториански стил, който висеше от тавана, ще падне и ще ме премаже. Гласовете по високоговорителите кънтяха прекалено силно. (Предпочитам да съм най-шумното нещо наоколо, много ви благодаря.) Тълпите пътници, застанали като омагьосани под таблата с разписанието и търсещи с очи влаковете, ми напомняха пълчищата във филми за възкръснали мъртъвци, каквито не ми даваха да гледам като малка.
И сега ние трите тичахме презглава към централната зала на гарата, като си проправяхме път към най-близкия изход, и точно тогава едно от стълбищата отзад се пръсна на парчета.
Навалицата се разбяга във всички посоки, а от отломъците се показа Баби. Разпищяха се бизнесмени, които хвърлиха куфарчетата и хукнаха така, сякаш от това зависеше животът им. Ние с Лиз и Ема се притиснахме до една вестникарска будка, за да не ни стъпче тълпа туристи, които крещяха на италиански.
Баби ревна. Нали беше тичал в тунела, козината му беше покрита със сажди и прах. Жилетката на дядо върху ръката му беше станала на дрипа, но очилата като по чудо се бяха задържали на главата.
Песоглавецът подуши въздуха — вероятно се опитваше да хване дирята ми. После отгоре мина тъмна сянка.
— Къде отиваш, Сейди Кейн? — изписка Нехбет. Изви се в залата и се спусна рязко към тълпите, които и без това вече бяха изпаднали в паника. — Така ли ще се биеш, като бягаш? Нямаш ли достойнство?
Из залата екна спокойният глас на говорителя:
— Влакът от Бейсингстоук в осем часа и две минути ще пристигне на трети перон.
— ТРЯЯЯС!
Баби събори бронзовата статуя на някаква знаменитост и главата й се отчупи. Напред притича полицай, въоръжен с пистолет. Още преди да съм му извикала да спре, той стреля по Баби. Лиз и Ема се разпищяха. Куршумът отскочи от козината на песоглавеца, сякаш тя беше от титаний, и рикошира при табелата на „Макдоналдс“. Полицаят се престори на зашеметен и се изнесе.
Никога не бях виждала толкова много хора да тичат навън от гарата. Мина ми през ума да ги последвам, но реших, че е много опасно. Не исках тези обезумели богове да избият купища невинни граждани само защото и аз съм се озовала сред тях, а ако се опитахме да се влеем в тълпата, само щяха да ни стъпчат при паническото бягство.
— Виж, виж, Сейди — посочи Лиз, а Ема изписка.
Нехбет се извиси към гредите по тавана и кацна там заедно с гълъбите. Изгледа ни и кресна на Баби:
— Ето я, скъпи! Ето я!
— Защо ли не си затвори човката — промърморих.
— Каква глупачка е Изида, да избере теб! — кресна Нехбет. — Ще ти излапам вътрешностите.
— УУУУ — съгласи се от все сърце Баби.
— Влакът за Брайтън в осем часа и четиринайсет минути има закъснение — каза говорителят. — Извиняваме се за неудобството.
Сега вече Баби ни беше видял. Очите му пламтяха с първичен гняв, но аз видях в изражението му и нещо от дядо. Баби беше сбърчил чело и бе издал брадичка точно като него, когато той се ядосваше на телевизията и крещеше на ръгбистите. Щом видях това изражение, и за малко да изгубя самообладание.
Нямах намерение да умра тук. Нямаше да допусна тия отвратителни богове да наранят приятелките ми или да изпепелят баба и дядо.
Баби тръгна с клатушкане към нас. Сега, след като вече ни беше открил, явно не бързаше изобщо да ни убива. Отметна глава и нададе наляво и надясно гърлен звук като лай, сякаш викаше на вечеря приятелите си. Ема впи пръсти в ръката ми. Лиз изхлипа:
— Сейди!…
Тълпите почти се бяха изнесли. Не се виждаха други полицаи. Може би се бяха разбягали или бяха тръгнали всички вкупом към „Канари Уорф“, без да усетят, че сега по-напечено е тук.
— Няма да умрем — обещах на съученичките си. — Дръж ми жезъла, Ема.