Мистерията на изчезналия амулет
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712114
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Мистерията на изчезналия амулет». Краткое содержание книги:
Младото момиче надзърна над книгата си и ме дари с празен поглед, който бе истинско съвършенство. Ореол от къдрава кестенява коса обрамчваше крехки черти, имаше малък прав нос, уста като розова пъпка, дръзка челюст. Дадох ù четиринайсет, най-много петнайсет години, а видът ù на Шийте зрящ вече бе почти безупречен. Накара ме да се чувствам като пълен некадърник. Сама ли се беше научила, или някой друг я беше обучил?
– Съжалявам, какво? – каза тя, примигвайки.
Погледнах обратно към Фае. Беше се проснало по гръб на ръба на един терасиран фонтан, сякаш поглъщаше неравномерните слънчеви лъчи. Беше стройно, прозирно, чудесно. Като онези прелестни, полупрозрачни картини на Феи, които са толкова популярни в днешната култура. Облак от фина коса обграждаше изящното му лице и имаше дребно, слабо момчешко тяло с малки гърди. Беше голо и не се затрудняваше с Обаяние. И защо ли? Нормалните хора не можеха да го видят, а според Баронс мнозина Фае вярват, че Шийте зрящите са измрели много отдавна или са се стопили до незначителен брой.
Подадох на момичето дневника си, отворен на страницата, на която бях скицирала Фае.
Тя трепна, захлопна го и се взря в мен.
– Как смееш? Ако искаш да се вкараш в опасност, давай, но не повличай и мен със себе си! – викна тя. Грабна книгата, раницата и чадъра, скочи и хукна с котешка грациозност.
Втурнах се след нея. Исках да я разпитам за толкова много неща. Исках да знам как е научила какво е. Исках да знам кой я е обучил и исках да се срещна с тази личност. Исках да науча повече за наследството си, и то не от Баронс, който имаше планове в плановете. Кого заблуждавах? Въпреки че беше с години по-млада от мен, в този град бе самотно и един приятел щеше да ми дойде добре.
Бях добър спринтьор. Помогна ми и това, че носех кецове, а тя беше със сандали. Въпреки че се стрелкаше от улица на улица, изблъсквайки туристи и продавачи, аз продължавах да я настигам и накрая тя се гмурна в една уличка, спря и се завъртя. Отметна огнените си къдрици и ми хвърли поглед. С котешки светещите си зелено-златисти очи тя огледа светкавично уличката, настилката, стените, покривите, а накрая небето над тях.
– Небето? – намръщих се. Това изобщо не ми харесваше. – Защо?
– Дявол да го вземе! Как, по дяволите, си оцеляла толкова дълго?
Тя беше твърде млада, за да ругае.
– Внимавай с езика! Майка ми би ти измила устата.
Тя ми хвърли войнствен поглед.
– Моята майка щеше да те предаде на Съвета и щеше да ги накара да те заключат за това, че си опасност за себе си и за другите.
– Съвет? Какъв съвет? – попитах. Нима бе възможно? Имаше ли толкова много като нас? Бяха ли организирани, както Баронс каза, че са били в старите дни? – Имаш предвид съвет на Шийте...
– Млъкни! – изсъска тя. – Ще докараш смъртта на всички ни.
– Има ли такъв? – настоях. – Съвет на... знаеш, хора като нас? – попитах отново. Ако беше така, трябваше да се срещна с тях. Ако още не знаеха за лорд Господар и неговия портал, трябваше да научат. Може би можех да прехвърля цялата тази гадна работа на някого другиго, на цял съвет. Да си измия ръцете, да се съсредоточа в мисълта за отмъщение, може би дори да получа помощ в изпълнението му. Дали сестра ми не ги беше познавала, дали не беше се срещала с тях?
– Млъкни! – тя отново огледа небето.
Това ме правеше неспокойна.
– Защо все гледаш нагоре?
Тя затвори очи, поклати глава и изглеждаше така, сякаш призоваваше Исус, Мария, Йосиф и всички останали светци да я дарят с търпение. Когато отново отвори очи, скочи към мен и изтръгна дневника изпод ръката ми.
– Писалка! – настоя тя. Извадих една от чантата и я пуснах в ръката ù.
Тя написа:
„Ти и аз сме тук, но вятърът е навсякъде. Не му хвърляй думи, които не искаш да бъдат последвани до теб.“
– Това е ужасно мелодраматично! – опитах се да омаловажа нещата дори само за да прогоня ледените тръпки по гърба си.
– Това е едно от първите правила, които учим – каза тя с язвителен поглед. – Аз го научих, когато бях на три. Ти си стара. Трябва да знаеш.
Наежих се.
– Не съм стара. От кого го научи?
– От баба ми.
– Ето, ти имаш от кого. Аз бях осиновена. Никой не ми е казал нищо. Трябваше да уча всичко сама и мисля, че се справям ужасно добре. Колко добре би се справила ти съвсем сама?
Тя сви рамене и ме дари с поглед, който казваше, че би се справила много по-добре от мен, защото е умна и специална. О, самоувереността на младостта! Колко ми липсваше!
– Е, какво има на небето? – настоях. Бях ли плъх, както се чувствах, и имаше ли сови над главата ми?