Бонбонени обувки

Розет все повече разпалва любопитството ми. Тя е дребна за възрастта си, с остро носле и раздалечени очи – спокойно можете да я сбъркате с котка, която лази по пода на ръце и на колене (явно предпочита тази техника на придвижване пред нормалното ходене), бърка с пръсти в дупките между дъските на дървената ламперия, току отваря и затваря вратата на кухнята или дълго си играе с дребни предмети, които нарежда по пода в сложни фигури. Не бива да се изпуска от поглед, защото макар че обикновено е кротка, явно няма инстинкт за самосъхранение и когато се разстрои или ядоса, може да изпадне в жестока (често беззвучна) истерия, да започне да се люлее енергично напред-назад, понякога толкова силно, че удря главата си в пода.

– Какво ѝ е? – попитах веднъж Ани.

Тя ме погледна предпазливо, сякаш се опитваше да прецени дали е безопасно да ми каже.

– Никой не знае със сигурност. Един доктор дойде да я прегледа, когато беше още бебе. Каза, че може да е синдром на котешкото мяукане, но не беше сигурен и не дойде да я прегледа повторно.

– Котешко мяукане? – звучеше ми като средновековна болест, нещо, което човек може да прихване, ако го омагьоса котка.

– Тя издаваше едни особени звуци. Точно като котка. Аз я наричах Котешко бебе – Ани се разсмя и бързо извърна поглед някак виновно, сякаш самото споменаване за това беше опасно. – Всъщност нищо ѝ няма – добави тя.

– Просто не е като другите.

"Не е като другите". Пак същият израз. Точно като "случка" – дума, която явно има особено значение за Ани, по-различна от обичайното. Розет със сигурност е предразположена към случки. Но ми се струва, че това означава нещо повече от изливане на боя върху ботушите или пъхане на филии хляб във видеото, или пробиване на дупки в сиренето, за да може някаква невидима мишка да излезе навън.

Когато Розет е наблизо, винаги се случва нещо. Като с онази стъклена чиния, за която мога да се закълна, че се счупи, макар че сега вече изобщо не съм сигурна. Или с лампите, които ту светват, ту изгасват, дори когато няма кой да ги пуска и да ги гаси. Разбира се, това може да се дължи просто на старата инсталация на къщата. Всичко друго може да е плод на въображението ми. И все пак, както казваше майка ми, нещата не стават с "може" и "би могло". А и аз нямам навика да си въобразявам несъществуващи неща.

През последните няколко дни имахме доста работа. Чистихме, преподреждахме и поръчвахме стока, извадихме всички медни тенджери, керамични съдове и формички на Ян. Макар че ги беше увила грижливо, много от тенджерите бяха потъмнели и позеленели и докато аз се занимавах с клиентите, тя седеше в кухнята часове наред, миеше и лъскаше, докато ги почисти всичките.

– Само ще пробваме – непрекъснато повтаря тя, сякаш се срамува от радостта си като от детински навик, който не е успяла да изкорени. – Ще се позабавляваме малко, нали?

На мен изобщо не ми изглежда така. Човек, който няма сериозни намерения, не би планирал всичко толкова грижливо.

Ян купува от най-хубавия кувертюр, поръчва го от един дребен производител край Марсилия и плаща само в брой. По една дузина блокчета от всеки вид – като за начало, казва тя, – но по въодушевлението ѝ аз вече мога да се досетя, че дузина блокчета няма да стигнат. Казва, че някога е правила всички бонбони сама и макар в началото да не ѝ вярвах, като гледам с какъв ентусиазъм се хвърля в начинанието, разбирам, че не е преувеличила.