Балада

Очите на Ди бяха затворени. Тя каза:

— Опитай отново.

Прегърнах я, ръцете ми я обвиваха цялата, както си бях представял, че го правя хиляди пъти досега. Кожата й беше топла под дланите ми, лепкава от жегата, ухаеща на цветя и шампоан. Целунах я отново, много внимателно. Имаше дълга, дълга пауза и после тя ме целуна. Замръзвах от студ в горещия вашингтонски ден, устните й бяха долепени до моите, а ръцете й най-накрая се сплетоха на гърба ми и ме стиснаха силно, докато я целувах и целувах, и целувах. Запрепъвахме се към ъгъла на балкона, продължавайки да се целуваме, и тогава аз я отблъснах, зарових лице в косата й и се опитах да проумея какво, по дяволите, ставаше.

Стояхме дълго така в сенките — тя сгушена в прегръдките ми, аз — чудейки се дали сърцето ми ще забие някога отново нормално. И тогава Ди заплака. Първо усетих как потреперва, после отстъпих крачка назад, за да видя лицето й — беше цялото мокро, със стичащи се ручейчета от сълзи.

Погледна ме с огромните си отчаяно тъжни очи и прехапа устни.

— Сетих се за Люк. Мислех за него, докато ти ме целуваше. Когато ме целуваше.

Не помръднах. Мисля, че тя ме смяташе… според нея бях по-добър човек, отколкото съм в действителност. По-малко егоист. Повече нещо друго. Пуснах ръцете й и отстъпих крачка назад.

— Джеймс — прошепна тя.

Бях мъртъв отвътре. Гласът й не ме докосваше по никакъв начин. Още една стъпка ме отведе до вратата на балкона, протегнах се и се опитах да намеря дръжката. Около себе си усещах аромат на детелини, мащерка и цветя. Шестото ми чувство ми шептеше нещо, но аз исках само да се махна оттук.