Зелената група
- Автор: Марчинко Ричард, Вайсман Джон
- Серия: Свирепия #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Зелената група». Краткое содержание книги:
Погледнах сър Обри.
— Чули ли сте нещо такова?
— Е — малко смутено отговори сър Обри, — всъщност не, докато лорд Брукфийлд не ме информира вчера сутринта. — Започна да барабани с пръсти по финия фурнир на старинното си бюро. — Но сега сме в течение. Групата съществува. А и другите елементи на историята бяха проверени. Подводницата е изчезнала от бившата база на югославските военноморски сили преди около шест седмици. Сега вие предоставихте безспорни сведения, че тя е била в пристанище Портсмут.
— Е, който и да го е правил… има още нещо — казах.
— Да, полковник?
— Смятам, че терористите са излезли на суша в Англия.
Сър Обри шумно забарабани с пръсти — т-т-т-туп, т-т-т-туп.
— Защо?
Плеснах стабилизатора с ръка.
— Заради това нещо. Подводницата е загубила стабилизатора си. Можела е да завива наляво и надясно, но не и нагоре-надолу. Това означава, че пристигането на мястото на срещата за изтегляне е било невъзможно. Смятам, че екипажът е изоставил подводницата и е изплувал до брега.
— Отлично разсъждавате, полковник. И ние сме убедени в същото — всъщност вярваме, че все още са тук, а дори знаем и къде се намират.
— Вчера около обяд в Челтънъм са доловили съобщения — намеси се Лайъндейл. Челтънъм беше английският главен подслушвателен пост за радио и радиотехническо разузнаване, който работеше съвместно с шпионите от Централното безименно управление. Намираше се в тихата област Глостършир, на около осемдесет и пет мили западно от Лондон. Покрита с антени площ от осем квадратни мили действаше като огромна прахосмукачка, която изсмуква сигнали от въздуха.
— Не можахме да разберем смисъла им, докато не се обадихме на лорд Брукфийлд да дойде и да ги чуе.
— Разговаряха на баковичи — един рядък диалект от малка мюсюлманска област югоизточно от Сараево — обясни Брукфийлд. — Доста остарял е и трудно се разбира. По същия начин както вие, американците, сте използвали хора, владеещи езика на индианците навахо по време на Втората световна война, за да обърквате германците и японците. Но аз знам баковичи. Учих го в Оксфорд. Полуизчезнал език, навяващ мисли за изсушени от слънцето дувари и така нататък. Вмирисани на мухъл, прашни библиотеки и т.н., и т.н., и т.н. — Усмихна се благо. — Е, виждате, полковник, че сученето си има своите предимства.
Вероятно имаше право.
— Какво беше съобщението?
— Същественото — обади се сър Обри — е, че нашата плячка е излязла на сушата в Портсмут и чака, докато се удаде възможност за ново нападение.
— В такъв случай хайде да тръгваме, за да заловим кучите синове. Петима от момчета ми ще бъдат тук по обед. Ще ги ударим довечера.
— Не толкова бързо, Дик — прекъсна ме Джеф Лайъндейл. — Най-напред ние не сме готови за излизане тази вечер. Нямаме нито оперативна разузнавателна информация, нито пък последователна мисия или план. И след това, когато ние решим да нападнем, а в настоящия случай ние означава Специалните сили на Великобритания, вашите тюлени ще подкрепят нападението ни.
— Хей, Джеф, ако не си гледал новините, трябва да ти кажа, че беше убит моят командващ.
— Затова в знак на уважение — отговори той — сър Обри реши да позволи на хората ти да участват в нападението. Но моят командващ също беше убит. Във всеки случай по този въпрос няма спор. В крайна сметка както вие, янките, обичате да казвате, тюлените ще ни подкрепят, а ние ще нападаме. Така е разумно. Вие в края на краищата сте само петима. Ние ще изпратим пълен взвод.
— Петима? — Беше ни изкарал с един човек по-малко.
— Казахте, че петима от вашите хора ще пристигнат.
— Значи ставаме шестима. — Без да броим останалите от вила „Свирепия“, за които той не знаеше.
— Но вие, разбира се, ще се намирате с мен в командния център.
— В никакъв шибан случай, Джеф. Аз не седя на задника си, докато хората ми рискуват живота си.
— Командването, полковник, е свещено задължение, но то не изисква да се жертвате. Пък и за всичко това може да се поспори. Петима или шестима души не могат да свършат работата както трябва. Ще ни трябват най-малко петдесет. Ние ги имаме, а вие — не.