Пътят на коприната

— Презирате светите си хора, но обичате конете си. Трудно е да ви разбере човек.

Тя се обърна и се загледа към стана им: парчета платнища, които се вееха от планинския вятър — на две на три приготвения им подслон за през нощта. Хутлун наблюдаваше как Уилям се бори с дисагите си, приведен срещу вятъра, докато с мъка вървеше към заслона.

— Какво има в тези торби, та е толкова ценно за него?

— Дар за вашия Велик хан?

— Злато ли е?

— Не, не е злато.

Жосеран беше научил, че монахът носи със себе си илюстрована Библия и псалтир заедно с представителните одежди на призванието си: мисал13, стола14 и сребърна кадилница. Пазеше ги така, сякаш на земята няма по-ценно съкровище; особено Библията, защото никой друг, освен духовниците нямаше право да притежава нито Стария, нито Новия завет. Самият Жосеран имаше само молитвеник и часослов.

— Защо ги пази така? Ако се канехме да ви убиваме за дрънкулките ви, щеше да ни е по-удобно да го направим още преди една луна.

— Не знам — отговори Жосеран. — Единствената ценна вещ, която има, е кадилница от сребро.

Хутлун кимна замислено.

— Съмнявам се, че новият ни хан ще е много впечатлен. След курултая ще има купища сребро и злато.

— Уилям се надява да впечатли хана ви с нашата религия.

— Без магия? — Хутлун се съмняваше в успеха му. Обърна се навреме, за да го види как се подхлъзва и пада на леда. — Едва ли ще успее да впечатли някого. И то, ако стигне до Каракорум, което ми е трудно да си представя.

— Подценяваш го. Той се наслаждава на страданието толкова, колкото ти на кобилското мляко. То го подтиква да продължава. Ще стигне до Каракорум.

— Може ли да видя тази Библия? — попита тя ненадейно.

— Трябва да попиташ брат Уилям.

— А той ще откаже. Но няма да го направи, ако ти го попиташ вместо мен.

— Аз ли? Той ме има за Дявол. Няма да ми я даде. Много е ревнив към нея.

— Кажи му, че това е неговата възможност да впечатли със своята религия една татарска принцеса.

Жосеран се почуди колко ли тежест ще има този довод, след като Уилям я смяташе не за татарска принцеса, а за татарска вещица.

— Ще направя, каквото мога.

Жосеран впери поглед в нея открито. Толкова много от красотата ѝ, или от красотата, която той ѝ приписваше, беше скрита под кожите, които носеше! И красива ли беше? Тормозеше го любопитство, какво е тялото ѝ, но всъщност погледът ѝ го омайваше. Щом я погледнеше, сякаш надзърташе в душата ѝ.

— Наистина ли можеш да видиш бъдещето? — попита я той.

— Виждам много неща, понякога са от настоящето, понякога предстои да се случат. Не става по мое желание. Нямам власт над дарбата си.

Дарбата, помисли си удивено Жосеран. Във Франция свещениците нямаше да го нарекат дарба. Те щяха да я вържат за дибата, после да я изгорят на кладата!