Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Днес сянката не е лъжлива, а е действителност, велики княже, тъй като стоящата пред тебе е самата Елисавета.
— Възможно ли е ти да си пред мене?
— Да, това съм аз и ида да те моля за нещо.
— Да ме молиш ли? Боже мой, тя ме моли — извика учуден великият княз, — когато аз трябва да те моля.
— Да оставим това настрана, Константине, защото минутите са скъпи. Щом стрелката на часовника покаже два, ще бъде вече късно. Бързай, Константине, при брат си, императора, защото се касае за нашето дете!
— Животът му значи е застрашен? Аз ще се потрудя да го спася, защото той е мой син, ако ти ме признаваш за баща на детето.
— Вземи файтон и бързай при императора, защото той е подписал смъртната присъда на Владимир Рошински.
— Боже, Боже мой! — извика Константин, като се вгледа в очите на Елисавета. — Моля ти се, кажи ми още веднъж името му. Не е възможно Владимир Рошински да е нашето дете. Ти трябва да се мамиш.
— Колкото е вярно, че аз стоя пред тебе, толкова е истина, че Владимир Рошински е нашият син.
— Моят син! Ах, синът ми! — извика с болка Константин, като падна изнемощял на канапето.
Елисавета заплака.
„Аз предчувствувах, че това ще се случи — помисли си тя. — Той се кае, сега е вече късно!…“
Великият княз събра силите си и се опомни.
— Всичко ми е ясно сега. Сега разбирам причините, които са заставили Владимир да вдигне оръжие против баща си.
Елисавета го гледаше мълчаливо.
— Да, той искаше да отмъсти за майка си, на която ти така подло изневери и я направи нещастна.
— Той е действувал значи по твое разпореждане?
— Да, защо да крия? Аз го заставих да отмъсти за майка си.
— Ужасно! — каза великият княз, като закри лицето си е ръце. — Една майка да даде оръжие на чедото си, за да убие баща си!
— Един грях води към втори — каза Елисавета. — В минутата, когато си подписал заточението на майката с детето в люлката, ти сам си подписал смъртната си присъда.
Великият княз гледаше неподвижно пред себе си. Той не можа да отговори нищо. Улови само грубо ръката на Елисавета и извика:
— Ти казваш, че съм подписал присъдата, за твоето заточение в Сибир?
— Надявам се, че не ще откажеш това, защото видях подписа с очите си.
— Да, аз я подписах, но ти не знаеш каква голяма сила ме принуди да сторя това. Царят ми предложи две неща: да подпиша присъдата за твоето заточение или да оставя тебе и детето да умрете в мъки? Нима можех да предпочета второто? Помислих, че е по-добре да избера първото, тъй като можех да се надявам, че мога да те спася някога, а иначе бяхте загубени веднага!
— Ти не ми изневери значи, както си мислех? — отвърна Елисавета. — Какво недоразумение, Константине! Това унищожава всичката омраза, която чувствувах към тебе, и аз се разкайвам за стореното. Не е още късно, Константите, да спасиш сина си, ти можеш да му помогнеш!
— Не само мога, но съм длъжен! — извика Константин.
— Бързай тогава, да не стане късно!
Константин позвъни и заповяда на слугата да впрегне.
— Елисавето — каза той, като улови двете ръце на Елисавета, — прощаваш ли ми?
Елисавета мълчеше.
— Ти още ме мразиш. Нима в твоите гърди тупти отмъстително сърце?
— Константите — извика Елисавета, като се разплака, — аз те обичах повече, отколкото може една жена да обича мъжа си, но ти ме напусна!
— Желязна воля ме принуди да сторя това.
— Но ти се ожени…
— Бях принуден. Трябваше да пренеса сърцето си в жертва за родината.
— Щастлив ли си сега? — попита кротко Елисавета.
— Щастлив съм с моята дъщеря, с моята Вера.
— Аз видях твоята дъщеря. Разбрах от очите й, че тя е много благородно дете. Нека Бог благослови, Константине, както детето ти, така и жена ти.
Константин коленичи.
— Ти си ангел, Елисавета! Благодаря ти за прошката.
— Сега бързай за помилването, Константите. Прощавай завинаги!
— Нима не ще се видим пак, Елисавета?
— Никога! Бог ни събра, за да спасим Детето си. Щом го спасим, не ще се видим никога.
Великият княз искаше още веднъж да я прегърне, но Елисавета спусна воала си и изчезна.
В коридора две нежни ръце я докоснаха.
— Ти си значи неговата майка! О, майко! Благослови и мене!
— Нека Бог те благослови, мило дете — каза Елисавета, като целуна принцеса Вера.
— Не — каза Вера, — не мога да живея без него и не ще бъда никога щастлива.
— Но той е твой брат!
— Още повече ще го обичам, докато съм жива. Аз сама ще му занеса известието за помилването му.
— Благодаря ти, мило дете. С това ще направиш щастлива неговата майка.