Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Отстъпницата се обърна към Авиенда и я зяпна с благоговение. После наведе глава, все едно се преклони пред нея.
„Взривът”, осъзна Авиенда изтръпнала. Беше направил нещо на сплита на Принудата. Беше очаквала взривът да я убие, но той бе направил нещо друго.
- Моля ви, божествена - промълви Грендал. - Кажете какво желаете от мен. Позволете ми да ви служа!
Авиенда отново погледна към светлината, която беше Ранд, и затаи дъх.
Логаин пристъпи навън от руините, понесъл в прегръдката си двегодишно дете. Разплаканата майка го пое от ръцете му.
- Благодаря. Благословен да си, Аша’ман. Светлината да те благослови!
Логаин се олюля и спря сред хората. Въздухът вонеше на изгоряла плът и мъртви тролоци.
- Височините ги няма?
- Няма ги - каза с неохота Андрол. - Земните трусове ги сринаха.
Логаин въздъхна. Плячката… беше изгубена значи? Никога ли нямаше да може да я изрови?
„Аз съм глупак”, помисли си. Беше изоставил онази мощ, и за какво? Да спаси тези бежанци? Хора, които щяха да го презират и мразят заради това, което беше. Хора, които…
… които го гледаха с благоговение.
Логаин се намръщи. Бяха обикновени хора, не като онези от Черната кула, свикнали с мъже, способни да преливат. В този момент нямаше да може да различи едните от другите.
Загледа с почуда как хората се стекоха около неговите Аша’ман, разплакани от радост за спасението си. Старци хващаха ашаманите за ръцете, плачеха и благодаряха.
Един младеж наблизо го гледаше с възхита. Не един. Десетима. Светлина, _сто_! Нито намек за страх в очите им.
- Благодаря - повтори младата майка. - Благодаря ви.
- Черната кула закриля - чу Логаин собствения си глас. - Винаги.
- Ще го пратя при вас да бъде изпитан, като порасне - обеща жената, прегърнала малкия си син. - Бих искала да иде при вас, ако има таланта.
Талантът. Не проклятието. Талантът.
Окъпа ги светлина.
Логаин замръзна. Този лъч светлина на север… преливане, каквото не бе усещал никога, дори в прочистването. Такава _мощ_.
- Сега - каза Габрел и пристъпи до него.
Логаин посегна към колана си и извади трите печата от кесията. Три диска, наполовина бели, наполовина - черни. Ашаманите се извърнаха към него, спрели с Цяра и утешенията на хората.
- Направи го - каза Габрел. - Направи го, _Трошачо на печатите_.
И Логаин счупи един по един несъкрушимите доскоро печати и пусна парчетата на земята.
Глава 49
Светлина и сянка
Всичко беше мъртво. Във вълчия сън Перин залиташе през скалиста пустош без зеленина и без пръст. Небето бе почерняло, дори тъмните облаци бяха изчезнали в това нищо. Когато се изкатери на някакъв хребет, цял огромен къс от терена зад него рухна - каменната твърд под краката му се разтърси силно - и той увисна във въздуха.
Отдолу нямаше нищо.
Във вълчия сън всичко се поглъщаше. Перин продължи напред към Шайол Гул. Виждаше планината, като маяк, засиял в нощта. Странно, зад нея можеше да различи Драконова планина, въпреки че трябваше да е твърде далече, за да се вижда. Докато земята между тях пропадаше, светът сякаш се свиваше.
Двата планински върха, придърпани един към друг, и всичко между тях - разбито и натрошено. Перин _измести_ до входа на прохода към Ямата на Ориста и пристъпи вътре, подминавайки синкавочервената преграда, която бе издигнал преди.
Ланфеар го чакаше. Косата й беше лъскаво черна, както когато я бе видял за първи път. Изглеждаше също като някога.
- Този сънен шип ме дразни - рече тя. - Трябваше ли да го поставиш тук?
- Държи Отстъпниците настрана - отвърна разсеяно Перин.
- Сигурно. - Тя скръсти ръце.
- Още ли трябва да чакаме? - попита Перин.
- Това е краят - отвърна тя. - Току-що стана нещо удивително. - Присви очи. - Това може да се окаже най-важният миг за човечеството, откакто отворихме Въртела.
- Тогава да се погрижим нищо да не се обърка - каза Перин и заслиза в дългата каменна паст. Ланфеар тръгна до него.
В края на тунела се натъкнаха на неочаквана сцена. Някой друг държеше Каландор - мъжът, с когото Ранд се беше сражавал по-рано. Може би Демандред? Перин не знаеше. Със сигурност беше един от Отстъпниците обаче.
Мъжът бе коленичил на пода, ръката на Нинив бе на рамото му. Тя стоеше точно зад Ранд и отляво. Моарейн беше от дясната му страна, и тримата изправени, с очи, вторачени в нищото напред.
Планината изтътна.
- Чудесно - прошепна Ланфеар. - Не можех и да си мечтая, че ще свърши толкова добре. - Огледа двете жени. - Ще трябва да ударим бързо. Аз ще убия по-високата, ти - по-ниската.