Глутница ангели

Ха сега де! Поклатих глава.

— Моля? В какъв смисъл?

— Пък аз си мислех, че въпросът ми е съвсем простичък. Как виждате света? Как го възприемате?

— Петдесет и седем канала и нищо по тях — подсмихнах се аз.

Какво, дявол го взел, ставаше тук?

— Не ви попитах как изглежда светът на господин Брус Спрингстийн, колкото и да харесвам парчетата му. Попитах ви как го възприемате вие.

Гледаше ме някак тъпо, сякаш знаеше отговора, но все пак очакваше да го чуе. Или по-скоро сякаш виждаше, че ципът ми е отворен, а аз не го знам. Да ви призная, ме обзе чувството, че тази жена знае за мен много повече, отколкото би ми се искало.

— Виждал съм какви ли не неща — заявих аз за своя изненада. — Странни неща.

— Вярвам ви.

— Убедил съм се на собствен гръб, че светът не е само това, което виждаме дори при много внимателно наблюдение. Номерът е да знаеш къде да гледаш. Или да имаш водач, който да знае верния път.

— Или да приемаш каквото виждаш? Каквото са ти показали?

— Точно това е най-трудното — съгласих се аз.

Ума отново напълни чашата си с чай. Нали съм си неверник, съвсем бях забравил клетата си бира. Извиних се с юнашка глътка.

— Кажете ми какво сте видели, откакто сте в Лондон?

— Не знам. Много стари сгради, шишкави чичковци, които мятат стрелички, размирици по улиците… — изсумтях аз и прихнах. — Кажи-речи, същото, както в Лос Анджелис, но без мексиканчетата, които помагат на келнерите по кръчмите.

— Само това ли видяхте? — попита много сериозно Ума.

— Не — отвърнах едва чуто. — Видях омраза. И смърт. И много повече мъка, отколкото бях подготвен да видя. Няма що, чудно местенце да си караш почивката. Следващия път ще се запътя право към Западния бряг.

— В момента в този град, в страната стават страшно много неща. Трупат се сили. Тъмни сили. И човек може да види какво ли не, стига да знае къде да гледа.

— Или някой да му покаже накъде да гледа?

— Точно така.

— Но човек трябва да е в състояние, трябва да иска да приеме онова, което вижда, нали? — поинтересувах се аз.

— Мисля, че ме разбирате, господин Бърнс. Мисля, освен това, че сте орисан да станете част от онова, което се случва.

— И какво, интересно, е то?

— Краят на всички неща.

— Това май бяха тайни думи — отбелязах аз. — Но още чакам зайчето да се покаже.

— Моля?

— Както и да е. Значи краят на всички неща. Божичко, чувствам се като Джордж Бърнс21.

— Да вземем например онова, което сте видели днес, което сте преживели… откакто сте пристигнали тук. Това е само бледа сянка на нещата, която други ще ни натрапят.