Не се сбогувам [bg]

Първо, щеше да има работа не с професионални разузнавачи, а с любители, които едва ли притежаваха конспиративни навици.

Второ, за разлика от шпионската организация, военният заговор трябва през цялото време да разширява редиците си - нали става дума за превземането на двумилионен град.

И накрая трето: ясно е от коя среда заговорниците вербуват участниците - измежду бившите офицери. Като щабскапитан Романов.

Значи трябваше сам да захапе кукичката и правилно да избере мястото. Това беше цялата премъдрост. След като приключи с кратките логически упражнения, Романов мислено превъртя времето назад и си представи как е изглеждал преди превратните събития от миналото лято.

По-точно до едно събитие, което му припомни безцеремонният Орлов. Самият Алексей бе оградил този участък от паметта си с масивна ограда и се стараеше дори да не поглежда натам. Не погледна и сега. Просто си каза: аз съм фронтови офицер, който нищо не отбира от политика, но е озлобен от революцията, която е разтурила държавата и армията. Оскърбен съм от наглостта на разпасалите се войници, смятам болшевиките за германски агенти, дяволска сила, погубила Русия, и люто ги мразя, направо в червата.

Орлов и Крюков седяха мълчаливо, гледайки замлъкналия Романов, който изведнъж бе замижал.

Така Алексей се вживяваше в ролята си. Когато отново отвори очи, светът сякаш бе променил окраската си. В красивата дворянска къща, където някога бе живяла Наташа Ростова, сега се разпореждаха груби, злобни, недодялани хора. Те бяха завладели не само дома на Ростови, те бяха покварили целия древен, прекрасен град, цялата велика, хилядолетна страна. Ама че мутра, помисли си Романов, гледайки с омраза Крюков. Говедо, което се е разположило в кресло стил ампир.

- Вдигни си фаса, твар. Този паркет е на сто и петдесет години, прогорил си го.

- Какво ти стана? Какво ти стана? - замига Крюков, потръпвайки пред яростния поглед на Романов.

А Орлов се разсмя.

- Отлично. Вървете, ваше благородие, спасявайте Русия от примитивите.

И Романов тръгна.

Зад вратата все пак се спря. Каза си: „И така, аз не съм никакъв червен командир, а обикновен демобилизиран офицер. Нямам нито купони за храна, нито пари, ни-то покрив над главата, нито роднини в Москва. Къде мога да отида?"

Отговорът е очевиден. Всеки военен, свикнал да бъде обгрижван от държавата, като куче, научено да намира храната в купичката си, първо би отишъл във военното окръжие. Държавата все пак съществува, пък била тя и болшевишка.

Къде е военното окръжие в Москва?

Той разлисти телефонно-адресната книга на секретарската маса и го намери. „Перечистенская улица". Не е далеч.

Изправи се пред петнистото огледало (в него също някой си бе гасил фасовете) и внимателно се огледа. Май ще е достатъчно да отпори червената звезда от фуражката и да закачи на куртката онези ордени, които офицерът е длъжен да носи постоянно.