Нашествие [bg]

За мен обаче най-страшни бяха загадъчните куполи. Информацията за тях бе твърде оскъдна, но личеше, че са нещо специално. Макросите ги оставяха зад себе си, докато напредваха. Никой не знаеше защо. Те бяха огромни бели куполи с размер на футболен стадион. Формата им беше параболична и приличаха на бели купи, захлупени върху плоски и открити местности. Знаехме, че в тях става нещо, но нямахме представа какво.

Пиер се свърза с мен още веднъж тази нощ. Обаждането дойде, докато наблюдавах как огромни, покрити с шипове крака събарят последните горящи сгради на Трелю. Все едно гледах филм за Годзила, само че срещу нас имаше сто метални Годзили — и никакви готини чудовища на наша страна, които да ги спрат.

Бях престанал да мисля за Пиер и неговата дипломация, докато той не ме потърси. „Аламо“ ме попита дали искам да приема частно повикване от „Версай“, и аз, разбира се, казах „да“. Само че не се обади никой. Чу се само някакъв странен трясък. Последваха още звуци. Нещо като дращене и тежко тупване.

— Пиер? Какво става?

Нямаше отговор.

Очите ми се стрелнаха към големия екран. Корабът на Пиер си беше още там — златна буболечка, съвсем близо до метално-кехлибарената точка, обозначаваща собствения ми кораб.

А после по канала се разнесе шепот. Гласът ми беше непознат.

— Компютър, изключи всички комуникации.

— Командата е неясна — каза корабът на Пиер.

Със Сандра се спогледахме. Който и да беше в другия край на линията, не знаеше как да се обръща към кораба.

— Чуваме те. Ти си убил нашия посланик, нали? — попита Сандра. Взираше се в стените наоколо, като че ли собственикът на гласа можеше да се крие зад тях.

— Мамка му — прошепна убиецът.

— Чувам те — казах аз. — Какво направи с Пиер?

— Кораб, преименувам те „Делта“. Отговори — каза непознатият. Едва различавахме думите. Убиецът говореше тихо. Не бях никак изненадан.

— Преименуването извършено — каза корабът, който вече не беше на Пиер.

— Който и да си — казах аз, — гарантирам ти, че няма да преживееш следващата битка.

— Делта, прекъсни всички комуникации — изсъска непознатият глас и това бе последното, което чухме от него.

През следващите десет минути Сандра крачеше гневно по мостика. Не я обвинявах. Аз самият бях потънал в мрачен размисъл. Проблемът беше, че не можехме да направим кой знае какво. Не бихме могли да спасим Пиер, дори и да искахме. Моят кораб не би ме пуснал навън да му помогна и не би стрелял по един от своите. Значи сега имахме предател в редиците си. Някой, на когото не му беше мястото тук. Узурпатор.