Чаровниците
- Автор: Адлер Элизабет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Плеяда"
- ISBN: 978-954-409-374-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Чаровниците». Краткое содержание книги:
Оправих наниза, така че да се намести в основата на врата ми и да падне по-красиво на гърдите ми. Краят му стигна точно до извивката им, а те самите изглеждаха чувствително подобрени с допълнителния блясък на една-две перли срещу кожата.
— Не е възможно да са истински, разбира се — казах. — Мисля, че думата е „култивирани“. Навярно са отгледани в китайски стриди, миди или в нещо друго водораслено.
Верити вдигна перлите и ги огледа съсредоточено. Ако имаше бижутерска лупа, можех да я помисля за професионалистка.
— Грешиш — отвърна тя. — Майка ми имаше такива перли. Продаде ги, когато се разорихме. Получихме достатъчно, за да платим ипотеката за няколко години, след което баща ми пак се разори и тогава така или иначе загубиха къщата. Винаги ми се е искало да ги беше запазила. Това щеше да бъде единственото ми наследство. Родителите ми се оставиха да загинат — екскурзия с хеликоптер в Майорка по време на една ваканция — и не беше останало нищо. А после съпругът ми, който по погрешка си мислеше, че се е оженил за богаташка, не само че ми изневери, но и ме изостави. Точно тогава те срещнах.
Очите ѝ ненадейно се насълзиха. Тя ме обгърна с ръце и аз я прегърнах на свой ред.
— Не се тревожи, миличка — прошепнах в ухото, което беше по-близо до мен. — Нали знаеш, че винаги ще се грижа за теб, все едно дали перлите са истински или не.
Тя избърса с пръст една сълза, оставяйки по бузата си следа от пурпурна спирала.
— Добре съм — каза. — А твоята леля Джоли не само ти е оставила вилата и всичките си пари, но ти е оставила и цяло състояние — ето тук, на врата ти.
Аз, разбира се, не го вярвах. Как бих могла? За мен това беше просто наниз кремави перли с еднаква големина, които положително не можеха да отговорят на стандартите на покойната кралица Мери, която се бе покривала с купища нанизи от най-доброто, докато накрая бе заприличвала на украсена кукла. Освен това бе добавяла по няколко извънредно големи диаманта. Според слуховете също така умеела да отмъква всичко, което ѝ харесвало, от домовете на приятелите или домакините си и нещата стигнали дотам, че те криели по-ценните вещи преди пристигането ѝ. Мисълта за кралица клептоманка много ми допадаше.
Но ако Верити беше права и тези перли бяха истински? Претеглих ги в ръка, тежки, гладки и очаквано покрити с малки възелчета в коприната между всяка перла.
— Във всеки случай ще ги нося тази вечер — заявих аз. — Леля Джоли би искала да ме види с тях. Предполагам, че затова ми ги даде.
Верити се отдръпна и отново ме огледа от главата до петите: новата ми прическа, новата ми рокля, новите перли, високите токчета и всичко останало.
Изведнъж ми хрумна нещо.
— Чудя се дали крадецът не е търсил точно тях, когато дойде в стаята ми. Може би не е искал да се отърве от мен. Може просто да е искал перлите. Нали все пак е крадец.
На лицето на Верити се изписа скептично изражение, но точно тогава звънецът зазвъня с „Марсилезата“. Чад Прескот ни очакваше.
Пепеляшка отиваше на бала.
Двадесет и трета глава
Във вила „Мара“ първият екип от момчета за паркиране в червени сака вече бързаше към къщата от отдалечения паркинг, а вторият извозваше гости в колички за голф, за да не трябва да чакат в дългата колона от превозни средства.
— Сигурно партито наистина е голямо — обърна се Чад към Мирабела, седнала до него в ягуара. Дългата ѝ рокля се бе набрала над коленете, шал пазеше прическата ѝ от вятъра в стила на звездите от старите филми. Това, което се виждаше от косата ѝ, се струваше на Чад укротено с истинска четка и гребен, вместо обичайната червена маса, която извираше на буйни спирали от главата ѝ, сякаш ѝ бяха приложили електрошок. Е, може би не чак толкова настръхнала, но определено неконтролируема.
— Вие какво очаквахте от местния милионер? — попита Мирабела. — Вечеря за двайсет души? А след това портвайн и сирене за господата? Дамите да отидат в тоалетната да си напудрят носовете?
— Нещо такова — призна той и ѝ се ухили по начин, за който знаеше какво ще ѝ подскаже: че не говори сериозно.
— Ето го и самия него — нашия домакин, Шефа. Чака на стъпалата, за да ни поздрави — обади се Верити, сместена в малкото пространство отзад, което не бе предназначено за нищо повече от една чанта за уикенда и може би едно-две кучета. Бе притиснала колене под брадичката си и самоотвержено придържаше късата си пола.
— Ето го и него — съгласи се Мирабела. — Бях забравила колко е привлекателен — добави.
Домакинът им изглеждаше елегантен, дори шик, в ушития по поръчка смокинг. Разбира се, Шефа не би се принизил да носи конфекция — беше на прекалено високо ниво за това. Достатъчно бе човек да погледне вилата му — същински дворец. От всички прозорци струеше светлина, под всеки храст и дърво в градината имаше осветление, така че всеки цвят разкриваше венчелистчетата си, морето се осветяваше от прожектори, за да се видят белите гребени на вълните; на стъпалата, водещи към отворената входна врата, бяха поставени високи, лакирани в черно саксии с цъфнали жасминови храсти и въздухът бе пропит с аромата на цветчетата им. От терасите се носеше музика, смях, тракане на лед в чаши.