Дарвиния [Darwinia - bg]

И Вейл, за пръв път, долови нечие друго присъствие, в добавка към това на неговия бог. То принадлежеше на измъчено, непълноценно същество — черупка от страдание, която може би наистина някога е била Луиза Елън Рандал.

Гласът й излизаше на пресекулки през свитото гърло на Вейл. Неговият бог модулираше тембъра.

Да, отвърна Вейл, тя си спомня онова лято в Мейн, много преди Чудото да споходи Европа, вилата край морето, когато заваля, но дори това й харесваше, както и дългите разходки по плажа, щом като дъждът спираше, огънят в камината същата нощ, колекцията й от мидени черупки, кърпеният юрган и мекото легло.

И така нататък.

И когато Рандал, с пламнало от възбуда лице, попита:

— Луиза, — ти си, нали? — Вейл отвърна:

— Да.

— Щастлива ли си? — поиска да узнае Рандал и Вейл отново отговори:

— Разбира се.

Тук гласът му леко потрепери, защото вътре в него Луиза Елън Рандал нададе болезнен вик на безмерно страдание и омраза към бога, който я бе похитил, който я бе довел тук, въпреки волята й от… от…

Но това също бе част от загадките.

Ала макар гласът да беше на Луиза, неговият бог нанесе последния удар тъкмо когато Вейл бе започнал да се възстановява. Той бе този, който изказа краткото пророчество или предупреждение — експедицията на Финч е обречена и Рандал трябва да се предпази от възможните политически последствия.

— Партизаните вече са стреляли по „Уестън“ — съобщи Вейл и Рандал го погледна стреснато.

Необяснимо и вярно предсказание. Още същата нощ телеграфните станции предадоха цялата история. На сутринта тя бе в заглавните страници на всички вестници във Вашингтон.