Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
— Преди месеци.
— Жената, с която си разговаряла, е чудовище. Тя така и не пожела да ми каже какво си й предала.
— Трябва да избягам, Чийо. Не мога да остана повече над това място.
— Ще дойда с теб!
— Имам разписание на влаковете — скрила съм го под рогозките на пода горе. Крадях пари всеки път, щом ми се удадеше. Имам достатъчно, за да платя на госпожа Кишино. Бият я винаги когато някое момиче избяга. Няма да ме пусне, ако преди това не й платя.
— Госпожа Кишино… коя е?
— Старата жена на входа. Тя напуска. Не знам кого ще сложат вън вместо нея. Но не мога да чакам повече! Това място е кошмарно. Никога не стигай до такова място, Чийо! А сега по-добре си върви. Господарката може да дойде всеки момент.
— Чакай. Кога ще избягаме?
— Стой там в ъгъла и не издавай звук. Трябва да ида догоре.
Направих каквото ми каза. Докато я нямаше, чух старата жена на входа да поздравява някакъв мъж, а после тежките му стъпки загърмяха по стълбата над главата ми. Скоро някой заслиза забързано и плъзгащата се врата се отвори. За миг изпаднах в паника, но беше Сацу. Изглеждаше страшно бледа.
— Вторник. Ще избягаме във вторник късно през нощта: след пет дни. Трябва да се качвам, Чийо. Един мъж е дошъл при мен.
— Чакай, чакай, Сацу. Къде ще се срещнем? В колко часа?!
— Не знам… в един през нощта. Но нямам идея къде.
Предложих някъде близо до театър „Минамидза“, но Сацу каза, че там ще е лесно да ни намерят. Споразумяхме се да се срещнем на другия бряг срещу театъра.
— Сега трябва да вървя.
— Но, Сацу… ами ако не мога да се измъкна? Или пък ако не се намерим?
— Просто бъди там, Чийо! Ще имам само един шанс. Чаках колкото можах. А сега си върви, преди госпожата да се е върнала. Хване ли те тук, сигурно никога няма да успея да избягам.
Имаше толкова неща, които бих искала да й кажа, но тя ме изведе в коридора и затвори с мъка вратата след себе си. Исках да я изпратя с поглед нагоре по стълбата, но в миг старата жена ме хвана за ръката и ме изтика в мрака на улицата.
Дотичах обратно от Миягава-чо и с облекчение открих, че нашата окия е все така тиха, както преди да изляза. Промъкнах се вътре и седнах на колене в сумрака на входното антре. Бършех с ръкав потта от лицето и врата си и се опитвах да усмиря дишането си. Вече започвах да се успокоявам, още повече, че не ме бяха заловили, но в следващия момент погледнах към вратата на стаята за прислугата и видях, че е открехната колкото да си провреш ръката. Полазиха ме ледени тръпки. Никой никога не я оставяше така. Освен в жегата тя винаги беше плътно затворена. Гледах я и ми се стори, че чувам вътре шум. Помислих, че е мишка. Защото, ако не беше мишка, то бе пак Хацумомо с любовника си. Щеше ми се да не бях ходила до Миягава-чо. Толкова силно ми се искаше това да не се беше случвало, че ако беше възможно, времето щеше да отстъпи пред неудържимото ми желание да се върне назад. Скочих на крака и залазих по пръстения коридор. От притеснение ми се виеше свят, а гърлото ми бе пресъхнало като прашна земя. Стигнах до вратата и надникнах през процепа. Не виждах добре. Времето бе влажно и по-рано вечерта Йоко бе разпалила въглени в мангала и сега те догаряха с бледа светлина. Нещо малко и бледо се гърчеше на тази смътна светлина. Едва не извиках, когато го видях, защото бях сигурна, че е мишка, която гризе нещо и върти глава насам-натам. За свой ужас дори чувах влажното й мляскане. Мишката като че седеше върху нещо, но не можех да определя какво е. Два вързопа, може би навит на руло плат или нещо подобно, лежаха на пода и аз си помислих, че вързопът е бил един, но мишката си е прегризала път през средата, и така са станали два. Гризачът пируваше с нещо, което Йоко навярно бе оставила в стаята. Тъкмо да затворя вратата, ужасена, че мишката може да изскочи в коридора при мен, когато чух женски стон. После отвъд мястото, където предполагах, че е мишката, внезапно се надигна една глава — Хацумомо гледаше право към мен. Отскочих от вратата. Онова, което бях взела за вързопи плат, се оказаха краката й. А мишката изобщо не беше мишка, а бледата ръка на любовника й, подаваща се от ръкав.
— Какво? — чух гласа на любовника. — Има някой там ли?
— Нищо няма — прошепна Хацумомо.
— Там има някой.
— Не, няма никой — рече тя. — Стори ми се, че чувам звук, но няма никой.
Не се и съмнявах, че Хацумомо ме е видяла. Но тя очевидно не искаше любовникът й да разбере. Върнах се бързо и коленичих на входа. Чувствах се така разнебитена, сякаш през мен бе минала каруца. Известно време от стаята и прислугата долитаха стонове и шумове, но по едно врем настъпи тишина. Когато най-сетне Хацумомо и любовникът й се появиха в коридора, той се втренчи в мен.