Историкът

— Кой, Хеджис? Кой ти го каза? Той ли те удари? Видя ли го?

В ъгълчето на устата му изби слюнка и ръцете му се заизвиваха край тялото му.

— Няма да търпи натрапници — изгъргори той.

— Тихо, лежи си — настоях аз, — не говори. Докторът ще е тук до минути. Опитай се да се отпуснеш и да дишаш.

— Боже — измърмори Хеджис, — Поуп и алитерация. Сладка нимфа. За спора.

Взрях се в него, а стомахът ми се сви на топка.

— Хеджис?

— „Похищението на къдрицата“ — каза учтиво Хеджис. — Несъмнено.

Университетският лекар, който го прие в болницата, ми каза, че наред с раната си Хеджис е получил и инсулт.

— Вероятно от шока. А този прорез на врата му — добави лекарят пред стаята на Хеджис, — явно е нанесен с нещо остро, най-вероятно е от остри животински зъби. Имате ли куче?

— Не, разбира се. В общежитието е забранено.

Докторът поклати глава.

— Много странно. Смятам, че на път за стаята ви е бил нападнат от някакво животно, а от шока е получил удар, който така или иначе му е предстоял. Засега изобщо не е с всичкия си, макар че може да връзва по няколко смислени думи. Опасявам се, че ще има разследване заради раната, но според мен накрая ще излезе, че нечие зло куче пазач е в дъното на цялата история. Помислете си откъде би минал, за да стигне до вас.

Разследването не даде задоволителен резултат, но и аз не бях обвинен, тъй като полицията не откри мотив, нито улики, че именно аз съм наранил Хеджис. Той самият не беше в състояние да свидетелства и в края на краищата записаха случая като „самонараняване“, което според мен беше ненужно петно върху името му. Веднъж, когато му бях на гости в санаториума, тихо го помолих да си помисли за тези думи: „Няма да търпя натрапници.“