Проходът на сломените сърца
- Автор: Маклейн Алистър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проходът на сломените сърца». Краткое содержание книги:
Рецептата му е проста, но с простотата на гениалното: действието в повечето му романи се развива в затворено за външното въздействие пространство (подводница, арктическа база, движещ се влак, завод за бактериологическо оръжие, който никой няма право да напуска). А вътре в този затворен свят, където всички са близки приятели и животът на всеки зависи от ближния, започват да се извършват варварски престъпления. Единият от тези приятели е предател и убиец — ала кой?
О’Браъйн го изгледа замислено, но реши, че Дийкин едва ли може да причини вреда, ако остане навън кимна и влезе вътре.
Банлън освободи спирачката. Колелата направиха полуоборот по смръзналите релси, астматичното пухтене на локомотива се засили, облаци дим забълваха през високия комин, след което пухтенето рязко намаля — колелата се задвижиха ритмично и влакът бавно пое по своя път Уловил с ръка парапета, Дийкин се наклони встрани и погледна назад. Трудно можеше да види нещо със сигурност в изпълнената със сняг тъмнина, а и видяното можеше спокойно да се окаже плод на въображението, но все пак му се стори, че между снабдителния вагон и първия от двата конски вагона се отвори празнина. След още половин минута, когато влакът бавно започна да се вие в плавна крива, не остана капка съмнение — двата конски вагона бързо се губеха в мрака като призрачни размазани петна, неподвижни върху релсите, на не по-малко от двеста-триста метра разстояние.
Дийкин се изправи. Макар че на пръв поглед лицето му нищо не изразяваше, един по-проницателен човек би различил все пак проблясък на задоволство. Той натисна дръжката на вратата и влезе в салона. Губернаторът, Клеърмонт, Пиърс и О’Брайън седяха досами печката с чаши в ръце, а Марика се беше настанила встрани, без чаша, отпуснала ръце в скута си. Всички едновременно вдигнаха очи към него. О’Брайън му посочи с жест дъното на влака.
— Храната е в кухнята.
— Къде ще спя тази нощ?
— Би могъл да се научиш да казваш от време на време едно „благодаря“.
— Не си спомням някой да ми е казал „благодаря“, задето прекарах седем часа в онзи проклет локомотив. Та къде ще спя?
— Тук — обади се Клеърмонт. — Разполагай се в някое от канапетата.
— Какво? Непосредствено до бара с напитките?
И понечи да тръгне, но гласът на Клеърмонт го спря.
— Дийкин! — Дийкин се обърна. — Ти свърши добра работа там. Не исках думите ми да прозвучат по този начин. Намръзна ли се?
— Ще оцелея.
Полковникът погледна губернатора, който се поколеба, но все пак кимна. Клеърмонт се пресегна към барчето зад гърба си, извади бутилка уиски и я подаде на Дийкин, който я пое почти неохотно.
— Както спомена госпожица Феърчайлд — продължи полковникът, — ти си невинен до доказване на противното. Разбираш какво искам да кажа. Така че позагрей се.
— Благодаря, господин полковник. Наистина съм признателен.
И Дийкин излезе. Малко преди да отвори вратата за коридора, Марика вдигна поглед и на устните и се появи неуверена усмивка. Той обаче мина с каменно лице покрай нея и момичето се смръзна.
Макар да беше теоретически невъзможно, тримата успяха да се сместят в маломерната кухничка. Карлос и Хенри приеха да се почерпят щедро от бутилката на Дийкин, докато самият той се нахвърли върху внушително по количество, но твърде съмнително в качествено отношение ядене. Както се очакваше, по обясними причини Карлос не беше на висотата на кулинарното си майсторство. Дийкин изстърга чинията с вилица, вдигна своята чаша и я пресуши.
— Извинете, господин Дийкин — заоправдава се Карлос, — но това малко позасъхна във фурната.
Дийкин не попита какво е „това“.
— Добре беше, точно от каквото имах нужда. — Той се прозя. — А сега знам какво най-много ми липсва. — Взе шишето, но веднага пак го остави. — Не съм много по пиенето. Защо не се погрижите за него вместо мен, момчета?
„Момчето“ Карлос грейна.
— Ще се опитаме, господин Дийкин. Ще направим каквото е по силите ни.
И Дийкин се запъти към дневния салон. Тъкмо като влизаше, губернаторът, Клеърмонт, О’Брайън и Пиърс — Марика вече си беше отишла — ставаха да се прибират по купетата си. Те дори не го удостоиха с поглед, камо ли с думи. Дийкин също не им обърна внимание. Добави дърва в огъня, изтегна се на канапето в задната част на салона, извади часовника си и го погледна. Беше един часът.
Седма глава
— Часът е един — каза Сеп Калун. — Ще се върнете ли, преди да съмне? — Ще се върнем.
Бялата Ръка слезе по стъпалата на комендантското помещение и отиде при хората си — петдесетина индианци, събрали се в двора на форта. Всички бяха на конете си, покрити от гъсто падащия сняг. Бялата Ръка яхна своя кон и вдигна ръка в тържествен поздрав. Калун му отговори със същия жест, а вождът се отправи в забързан тръс към портата на форта, следван от своите конници.
Дийкин се размърда, събуди се, свали крака от кушетката и отново погледна часовника си. Четири часът. Стана и тръгна забързано по коридора покрай купетата на губернатора и Марика, през трапезарията и задната врата на вагона. Излезе на площадката, откъдето се прехвърли върху предната платформа на втория вагон. Запромъква се предпазливо и надникна през прозорчето на вратата към вътрешността на вагона.