Само ти

Не знаеше от какво се събуди. Дали защото целувката беше свършила или защото всичко беше прекалено истинско, за да е сън…

Ръката на Деймиан нежно галеше гърдите й. Чувството беше приятно, силно.

Кейси се събуди. Едва тогава видя Деймиан коленичил до нея, устните му се движеха по цялото й тяло, ръцете ги следваха. Тя се опита да се освободи, но умът й не беше в състояние да й помогне. Чу, че казва:

— Какво правиш, Деймиан?

Трябваше да го попита няколко пъти, преди той да я чуе. Деймиан се дръпна назад и вдигна очите си към нея. На бледата светлина от единствената лампа от стената лицето му изглеждаше объркано. Изведнъж той каза:

— А ти какво правиш в моето легло?

— Какво легло? Тук няма легла, а кресла, достатъчни само за един човек. Да не си се прехвърлил на моята страна, Деймиан?

Той се огледа. Беше права.

— По дяволите, аз сънувам.

Кейси премигна няколко пъти, Тя наистина го беше сънувала. Прекалено хубав беше този сън, дали пък не беше истина… или той си представяше Лола… Кейси го погледна и попита:

— Често ли ти се случва да следваш съня си?

— Досега не ми се беше случвало. Аз… тоест, дължа ли ти извинение?

Извинение?! За какво?! За приятните чувства, които я бяха изпълнили?! Не можеше ли да се досети какво мислеше?! Как е възможно?! Как да му каже колко много го харесва и желае?! Дори беше сигурна, че едва ли беше попречила с нещо, с никакъв звук, никакво движение на протест. Защо не беше го забелязал?!

— Нямам нищо против сънищата ти, Деймиан, но си ги сънувай в твоето кресло.

— Разбира се, въпреки че ми беше наистина приятно.

Кейси се изчерви и наведе глава. Дано не беше видял колко объркана се чувстваше… Изглежда приятното усещане все още не беше го напуснало, защото добави:

— Искаш ли да разбереш какво точно имам предвид?

Кейси знаеше какво има предвид. Предлагаше й да продължат целувката, но той трябваше да реши. По дяволите, изкушението беше непоносимо! Този път Лола нямаше да бъде в мислите му! Деймиан знаеше чии устни покоряваше…

Кейси не отговори. Ако искаше да я целуне, тя нямаше да се възпротиви, но той я попита, значи тя трябваше да признае, че също го желае. Не можеше. Нали не се интересуваше от него? Искаше й се да е така. Трябваше да е така! По дяволите, защо му трябваше да я пита?! Тъкмо се бяха сближили! Защо трябваше пак да се отдалечават един от друг?! Колко трудно й беше да се откаже! Но тази близост нямаше ли да й навреди?!

Дори не разбра как стана така, че му каза:

— Това, което искам, Деймиан, е да спя. Предлагам ти да направиш същото и задръж сънищата за себе си.

Той ли въздъхна или така й се чу. Вероятно не.

Деймиан кимна и стана. Като че ли се колебаеше дали да се върне при нея — тази пауза й се стори цяла вечност…

После Деймиан седна в креслото, в което спеше. Сега вече наистина въздъхна — мястото беше прекалено малко за ръста му и едва ли му беше удобно.

Кейси се обърна с лице към стената. Дали щеше да заспи…