Сигнал за опасност
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сигнал за опасност». Краткое содержание книги:
Затова е взел мерки да запази тайната.
Разработената от него система за ранно предупреждение реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Задаващият неудобни въпроси детектив е елиминиран светкавично. Хоби въздъхва с облекчение. Но изпълнената с решимост клиентка на убития си спомня едно име от миналото.
Доктор Макбанърман продължаваше да настоява за дискретност, така че, макар и да им даде адреса на семейство Хоби, категорично отказа да добави и телефонния им номер. За Джоди това бе нелогично, но след като за лекарката така бе правилно, не си направи труд да спори с нея. Стисна ръката й и излезе. Отправи се към колата, следвана от Ричър.
— Странно — каза тя. — Видя ли тези хора в приемната?
— Точно така — кимна той. — Стари хора, с единия крак в гроба.
— И татко беше същият в последните дни. Съвсем същият за съжаление. Мисля си, че мистър Хоби няма да е по-различен. И тези старци са се захванали с нещо, заради което убиват хора! Какво може да е то?
Качиха се в джипа. Джоди взе слушалката на телефона от таблото, а Ричър запали двигателя, за да раздвижи въздуха в купето. Тя позвъни на информационната служба. Семейство Хоби живееше на север от Гарисън, малко по-нататък от Брайтън, следващия град на железопътната линия. Джоди записа телефонния им номер с молив върху листче от джобния си бележник и веднага го набра. Телефонът звъня дълго, преди да се обади женски глас.
— Да? — Звучеше доста неуверено.
— Мисис Хоби? — попита Джоди.
— Да? — повтори жената. Джоди си я представи — стара, болна, слаба, може би с домашен пеньоар на цветя, стиснала също толкова стара телефонна слушалка в тъмна къща, която мирише на готвено и восък за лъскане на мебели.
— Мисис Хоби, аз съм Джоди Гарбър, дъщерята на Лион Гарбър.
— Да? — каза жената за трети път.
— За съжаление той почина преди пет дни.
— Да, зная — отвърна жената. В гласа й имаше тъга. — Казаха ни в приемната на доктор Макбанърман вчера, на консултацията. Много съжалявам. Беше добър човек, много мил. Помагаше ни. Разказа ни и за вас. Вие сте адвокатка. Много съжалявам за загубата ви.
— Благодаря — отвърна Джоди. — А можете ли да ни кажете за какво ви помагаше?
— Е, сега вече е без значение, нали?
— Смятате ли? Защо?
— Защото баща ви почина. Боя се, че той наистина беше последната ни надежда.
Каза го напълно убедено. Гласът й беше нисък. В края на изречението се прокрадна някакво горчиво примирение, трагична нотка — сякаш се бе отказала от нещо, за което бе копняла и което бе очаквала от години. Джоди си я представи — притиснала слушалката към ухото си с кокалеста ръка, по старческото й лице се спуска сълза…
— Може би не е така — заяви твърдо тя. — Може би и аз ще мога да ви помогна.
Жената замълча. Чуваше се само тихият шум на телефонната линия.
— Не мисля — каза жената след малко. — Това не е нещо, с което би се занимавал адвокат.
— Какво е то?
— Вече е без значение.
— Все пак не можете ли да ми дадете някаква представа?
— Не. Мисля, че всичко вече е свършило — отговори жената, сякаш сърцето й се късаше.
Отново замълча. Джоди погледна навън, към клиниката на доктор Макбанърман.
— А как баща ми щеше да ви помогне? Защото знаеше нещо? Заради връзките си в армията? Това ли беше? Нещо, свързано с армията?
— Да. Затова смятам, че вие няма да можете. Вие сте адвокатка. Вече опитвахме с адвокати. Мисля, че ни трябва човек, свързан с армията. Все пак благодаря за загрижеността. Много мило от ваша страна.
— Вижте — каза Джоди, — има още един човек. Той е с мен в момента. Някога работеше с баща ми. Той би ви помогнал, стига да може.
Отново тишина. Чуваше се само лекото свистене и дишане. Жената сякаш обмисляше. Сякаш имаше нужда от време, за да свикне с нещо ново.
— Името му е майор Ричър — продължи Джоди. — Може би баща ми го е споменавал пред вас. Служили са заедно много време. Баща ми го повика, когато разбра, че няма да е в състояние да продължи.
— Повикал го е? — повтори жената.
— Да. Смяташе, че би могъл да дойде и да поеме нещата в свои ръце. Имам предвид това, което правеше за вас.
— И той ли е бил във военната полиция?
— Да, беше. Това важно ли е?
— Всъщност не знам — отвърна жената и отново замълча. Дишаше тежко, съвсем близо до телефонната слушалка.
— Ще може ли да дойде до нашата къща? — попита изведнъж.
— Ще дойдем и двамата — отговори Джоди. — Искате ли да дойдем и двамата, веднага?
Отново тишина, дишане, мислене.
— Мъжът ми току-що си взе лекарството. В момента спи. Много е болен, знаете това.
Джоди кимна и несъзнателно сви длан в юмрук.
— Мисис Хоби, не можете ли да ми кажете за какво става дума?
Тишина, дишане, мислене.
— Мъжът ми трябва да ви обясни. Ще го направи по-добре от мен, струва ми се. Това е дълга история и понякога се обърквам.
— Добре, кога ще се събуди? — попита Джоди. — Можем да дойдем малко по-късно.