Калигула бесният
- Автор: Калчев Христо
- Серия: Вулгарни романи #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Калигула бесният». Краткое содержание книги:
Нейфелд? Бесният набра мобифона.
— Мартине, обади се на сестра ми. Попитай я кой е Борис Нейфелд? Отговори ли, обади се веднага. Ако не, задай същия въпрос на Оливия. Чакам!
— И двете знаят, Жорж — каза след известно време шефът на бункера. — Щели да кажат само на теб. Искаш ли да ги изстискам?
— Не — Бесният свали хавлията. — Стегни керван за Чекотин. Валериан тръгва с мен. Намери Тодор Токев, солташакът на Козела. Телефонът му е в моя компютър. Свържи ме веднага.
Бесният се облече, наля скоч „клин, клин“…, запали цигара и се готвеше да „консервира апартамента“, когато Мартин се обади. Колата всеки момент щеше да е на улица „Славянска“ пред дома на г-н Валериан Изов, но Теди беше изчезнал.
„Козелът, разбира се! — злобно помисли Жорж. — Отново Козелът е шперца за вратата…“
XI
„Аз убих човек!“ — за стотен път си повтаряше Валериан императорът, загледан в камбанарията на манастира. Двама души потънаха завинаги в пещерата над Гюешица само защото бяха любовници на жената, която откровено мразеше… Господи, как ненавиждаше Катя и колко луд беше по нея! Чьорни беше жертва на Бесния, но той лично прати Уругваеца на смърт, въпреки че имаше жена, две деца и майка, за която се грижеше. Блуждаейки с поглед из манастира, Императорът осъзнаваше, че го е ликвидирал не заради Катя, а заради позора да го види между краката й, заради внезапното унижение, което го връхлетя с такава атака, че още не му беше ясно как събра сили да оживее.
Бесният разпитваше Оливия и Катя, после той щеше да се срещне с жена си. Щеше да бъде рисковано да откаже. Бесният приличаше на разярен тигър, раздаваше смъртни присъди, като шоколадови бонбони. Кой знае какво щеше да му хрумне, ако го заподозреше в презрение и омраза към сестра му.
Все по-опасно ставаше това непредвидимо копеле и все по-неоправдано общуването с него. „Аз съм икономист, мама му стара. Тук се превърнах в убиец!“ Въпреки че съзнаваше това, съвестта му не страдаше. Не изпитваше това, което евангелието наричаше разкаяние. Не се чувстваше смирен. „Аз съм убиец!“ — беше една констатация и нищо повече. Душата му не изживяваше паника, нравствеността му не се гърчеше във вина. „Дали не съм роден убиец!“ Беше достатъчно образован да знае, че във всеки мъж е стаен кръвожаден звяр и само обстоятелствата бяха тия, които му позволяваха да се прояви или не. Император Валериан съзнаваше, че не е по силите му лично да предизвика нечия смърт, че агонията на жертвата би била непоносима и би го докарала до лудост. В абстрактното убийство имаше нещо, с което би могъл да свикне. В казармата, особено на пост, често си беше мислил, че би могъл да стреля в човек, ако не вижда очите му и не е принуден да наблюдава отделянето на душата от тялото. Така се водеха войните, така гинеха милиони, така се пръкваха героите, носители на железните кръстове за храброст, които не бяха в състояние да заколят дори една кокошка. Наказанието над Майкъл Чьорни и Асенси Уругваеца беше по-страшно с последствията, отколкото с нравствения диалог със себе си. Бесният излезе на двора, видя го и тръгна към него.
— Набери ДВД — сухо заповяда той. Да провери в регистрите на Ню Йорк адресите… Всичко за Борис Нейфелд, Майк Брандвайн и Марат Балагура… Веднага… Отивам да пия… Катя моли за прошка. Ако искаш виж… оная… жена ли ти е, не е ли, еба ли му майката. Ела в магерницата… Ще се напием като животни, императоре… Утре ще мисля… Ако съм жив!