Мотивът

Максин остави питието си на една масичка отстрани и взе вестникарската изрезка. Погледна за малко през прозореца — припомняйки си момента — отново погледна снимката и категорично кимна веднъж:

— Да, това е тя.

Джоузеф, вероятно четирийсет и пет годишен, беше много по-дребен от съпругата си. Нисък и много слаб, той вероятно не тежеше повече от седемдесет и пет килограма. Раменете му като че ли с мъка удържаха главата. Косата му, която не беше никак много, бе подстригана съвсем късо. Носеше очила без рамки, червена папионка и бяла колосана риза, червени пъстри тиранти и кафяви панталони от туид. Но някак безмълвно той излъчваше увереност и вътрешна сила.

Внимателно постави своята напитка до чашата на жена си, надникна към снимката над ръката на Максин, поклати глава и изрече с абсолютна сигурност:

— Това несъмнено е Миси Д’Амиен, обаче не мога да се закълна, че тя е жената, която видяхме онази нощ.

Максин се нацупи и го изгледа от глава до пети.

— Какви ги говориш, Джоузеф? Със сигурност беше тя.

Джоузеф леко постави ръката си върху нейната.

— Може ли да видя снимката, ако обичаш? — Беше самото олицетворение на благостта, както стоеше, протегнал другата си ръка към нея. Когато тя му даде снимката, той отиде до прозореца и застана там, където светлината беше по-добра, и разглежда снимката около минута. Най-накрая вдигна очи, погледна право към Кунео и поклати глава:

— Не съм сигурен.

Кунео издаде нисък, тих и монотонен гърлен звук. Максин се приближи до Джоузеф, издърпа снимката от ръката му и я приближи към лицето си. Докато я разглеждаше, Кунео попита Джоузеф:

— Къде точно се намираше автомобилът?

Мъжът посочи през прозореца същото място, което Максин бе показала на Кунео предишната вечер.

— Точно отсреща на улицата, през пет-шест коли, до уличната лампа.

— А какво беше колата? Помните ли?

— Не съм сигурен. Със сигурност беше тъмна. Черна.

— Беше черен мерцедес — каза Максин. — Клас С.

Джоузеф се обърна към нея, отново постави ръка върху нейната и каза:

— Възможно е да е била такава. Не обърнах особено внимание.

— Не гледаше колата, нали?

Той се усмихна търпеливо на съпругата си.

— Може би това е причината. — Сетне отново се обърна към Кунео: — Във всеки случай, тя отиде до колата, а ние се върнахме към напитките си. Което ми напомня… — Взе двете чаши и подаде питието на съпругата си.

— Забелязахте ли я да прави нещо до колата? — попита Кунео.

Джоузеф безмълвно се консултира със съпругата си и поклати глава.

— Не. Просто се приближи към вратата.

— Не към багажника?

— Не видях такова нещо. Максин?

— Не. Просто се качи и потегли.

Ниското тананикане на Кунео се бе превърнало в мелодия, но песента все още не можеше да се разпознае.

— Ако нямате нищо против, нека да се върнем отново на въпроса дали жената е била Миси Д’Амиен. Госпожо Уилис, вие твърдите, че е била тя.