Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
„Това е отрова“ — внезапно се досети той. Отрова, при това напоена с магия. Но пък неизвестно защо тя не вредеше на Виктор.
Къщата нямаше врата. Само широка тъмна пролука, зад която в сумрака нещо мъждиво и равномерно припламваше.
— Хей, има ли някой? — полугласно попита Виктор.
Огънят в недрата на къщата уплашено замига и угасна. И тозчас се разнесе гневно ръмжене, продължителна разярена рулада, от която се сглоби нещо от рода на „Кой смее?!…“, само че невероятно по-изобретателна по изказ, с многобройни препратки към роднините на нахалника до дванайсето коляно. От тъмнината се изтърколи ниско, много дебело човече с необятно шкембе, с широки плещи и червена мутра с гъсти рошави вежди, почти провиснали върху лицето. Носът на стопанина на къщата беше украсен с безброй алени и синкави жилки. Киселият отровен мирис веднага се смени с до болка познатия дъх на пиянде, сякаш от същия незабравим водопроводчик от комуналните услуги.
— Ти кой си бе? — заръмжа дребосъкът. Ленената му риза и панталонът от същия плат бяха петносани с лекета и изгаряния. Но на ръцете си носеше тънки хирургични ръкавици, от вида на които Виктор загуби дар слово.
— Езика ли си глътна, неграмотник такъв? — хокаше го през това време стопанинът на къщата.
— Млъкни — изведнъж кресна Виктор, стъписан от себе си. — Как смееш да ме държиш на прага?!
Дебелакът тутакси се изпоти. Отстъпи, но не сведе очи.
— Бре, знатен гостенин довтасал — бавно каза през зъби, смъквайки ръкавиците си. — Знатен и рядък… Ами заповядай, щом си дошъл, няма да те гоня я. Ароматецът ми обаче, надали ще ти допадне… ама не ми връзвай кусур, след като си се явил неканен.
Ако и да изпитваше страх, дебелакът умело го криеше. И вероятно си падаше побойник. Уж покани дошлия да влезе, пък стои на входа, запълнил го с целия си ръст.
— Зле посрещаш гости — нагло рече Виктор, самият стреснат до немай-къде от нахалството си. Впрочем, нали това е сън… само сън?
— Ами както мога — озъби му се дребосъкът. Мъките му с ръкавиците най-сетне се увенчаха с успех и той ги запрати в някакво буре, от което се разнесе отвратително съскане и изригна пара, след като те пльоснаха вътре. — Как там казваха у вас? В гимназии не сме обучавани…
„Да де, разбира се, че спя!“ — рече си Виктор. Инак откъде този местен обитател е чувал за „Златния телец“?4
Ухилен, стопанинът зяпаше пришълеца. Очичките му трескаво шареха като свредели по неканения, незнайно откъде появил се гост. Дребосъкът откровено и недвусмислено си просеше белята.
„В този свят уважават само силата“ — помисли си Виктор. Деликатността, учтивостта и миролюбието тук се възприемат единствено като проява на слабост.
Но дали само тук? Светът на сънищата е само слаб отблясък на реалността. Щом и сега в объркания и ярък, но все пак сън, от Виктор се очакваше да настъпва и да мачка — значи и в действителността става същото. Откога нахалството и арогантността са се превърнали от пороци в достойнства? Може и да не е отдавна, но понякога му се струваше, че те завинаги си остават печеливши…
И все пак у себе си, в Москва, Виктор надали би се решил да действа както сега — протегна ръка и мълчаливо отстрани от прага стопанина на чуждия дом. На подобно нещо преди не беше способен.
Помнейки Сивия предел, а особено чупещия се с глух пукот врат на нещастния полуелф, Виктор побутна дребосъка без да влага особена сила. Ала онзи само безсрамно се захили:
— Нещо кекави сте станали в днешно време средняните, бе! Я, ти вече ме блъсна, сега май е мой ред…
Естествено, вместо бутане по рамото, дебелакът без замах награди госта си с къс и много вещ ъперкът. Толкова светкавично и професионално, че и без туй скромното умение на Виктор не му стигна поне да си дръпне главата назад. Всъщност, разбра, че издигналият го във въздуха удар се нарича ъперкът, чак когато се озова проснат по гръб.
Яростта го изправи незабавно. „Това наистина е сън“ — успя да си помисли. Подир подобни удари на крака се става единствено в евтините хонконгски екшъни. „А в момента трябва да са ми счупени шийните прешлени, да е изкълчена челюстта и да са ми избити половината зъби — пък аз си подскачам, все едно нищо не е станало“.
Сега около него имаше огън. Ръцете, разперени встрани като криле, разсичаха гневен океан изпепеляващ пламък. „Как посмя този… този червей… да вдигне ръка срещу Владетеля? Срещу Мен?!“ Юмрукът се сви в буца жар. Мерна се изкривеното от злоба лице на дребосъка… литналата за защита ръка… късно.
4
„Златния телец“ — роман от Илф и Петров. — Бел.ред.