Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Кой би могъл да знае за какво си мисли един плъх?
Всъщност дали плъхът изобщо мисли? Хората обаче мислеха. Личеше си по очите им. Да знаеш, че мислят истински човешки мисли, а не някакви си птиче-зайче-миши мисли, да го виждаш в очите им, в погледа, който казва всичко — това бе върховно. Изпадна в захлас от гледката на гърчещата се Латея. Особено в онзи кулминационен момент, когато достигна максимума на болката и душата напусна човешкото и тяло, за да отлети във вечното царство на Пазителя на мъртвите.
Но и животните му доставяха удоволствие, макар да липсваше този човешки елемент. В заковаването на животно към ограда или към стената на плевнята се криеше огромно удоволствие, в одирането им, докато са живи. Но Оба не мислеше, че животните имат душа. Те просто умираха.
Латея също умря, но усещането, което изпита Оба, беше ново.
Латея го накара да се радва така, както не се бе радвал никога през живота си.
Оба махна стъкленицата на лампата, издърпа фитила и напръска пода с газ, като не пропусна и страничната масичка и долапа, в който Латея държеше лекарствата си и който лежеше възнак през средата на стаята.
Колкото и да му се искаше, не можеше да я остави така. Щяха да я намерят. Щяха да започнат да задават въпроси. Хвърли и един поглед. Особено ако я намерят в подобно състояние.
Щеше да е страхотно. Всички щяха да говорят само за това — истерично, ужасено. Щеше да му е приятно да чуе от друг точните подробности около чудовищната смърт на Латея. Слухът, че някой е убил могъщата чародейка по толкова жесток начин, щеше да се превърне в сензация. Хората щяха да се питат кой ли го е направил. За едни убиецът щеше да е безмилостен отмъстител. В града щеше да настане суматоха. Мълвата щеше да обхване околността със светкавична бързина. Щеше да бъде забавно.
Докато изцеждаше и последната капка газ, забеляза ножа си — там, където го бе оставил край прекатурения долап.
Хвърли празната лампа на пода и се наведе да си прибере ножа. Гледката не бе никак приятна. Но човек не може да си направи омлет, без да счупи яйцата — така казваше майка му. Често го казваше. В този случай, помисли си Оба, звучи много на място.
Вдигна любимия стол на Латея и го хвърли в средата на стаята, след което се зае да изтрива острието на ножа си о тапицерията му. Много държеше на този нож и винаги го държеше изрядно подострен. С радост видя, че след като отстрани кръвта и другата мръсотия, острието възвърна блясъка си. Беше чувал, че магията може да причини проблеми, за които човек дори и не предполага, че съществуват. Дори му бе минавало през ума, че не е изключено в жилите на магьосницата да тече някаква ужасна киселина примерно, която, веднъж разплискана, да прояде всичко наред.
Огледа се. Най-обикновена кръв. В обилни количества.
Да, от това можеше да излезе страхотна сензация.
Но не му се искаше в къщата им да се изсипят цяла рота войници и да започнат да задават въпроси. Тия войници бяха ужасно подозрителни. Щяха да ровичкат и душат до припадък — това със сигурност. Щяха да развалят всичко с подозренията и въпросите си. Рече си, че войниците едва ли ще оценят качествата на неговия омлет.
Най-добре да изгори къщата на Латея. Вярно, удоволствието от истеричните разговори няма да го има, но пък няма да има и подозрения. Пожари ставаха непрекъснато, особено зиме. Я някоя цепеница ще се изтърколи от огнището и ще се разхвърчат живи въглени; я искра ще литне към пердетата и ще подпали всичко; я свещ ще се огъне от топлината и ще падне на масата. Случва се. Няма да е толкова подозрително — най-обикновен зимен пожар. Латея и бездруго непрекъснато забърква разни пламтящи смеси, да се чуди човек как не се е подпалила по-рано. Тази жена бе цяла напаст.
Дори някой да забележи пламъците в далечината, докато дойде до къщата, ще е твърде късно. Пожарът ще се е разгорял дотолкова, че никой няма да може да влезе. А утре от къщата ще е останала само пепел.
Въздъхна със съжаление при мисълта за пропуснатите слухове, за това, което би могло да се случи, ако не трябваше огънят да бъде обвинен за трагичната смърт на Латея.
Оба разбираше от огън. През годините домът им бе горял на няколко пъти. Животните им бяха изгаряли живи. Това се бе случило в други градове, преди да се преместят тук.
Оба обичаше да гледа как гори къща, да слуша уплашения вой на животните. Харесваше му да наблюдава паниката на хората, прибързаните им, трескави движения. Изглеждаха му жалки на фона на създаденото от него. Хората се страхуваха от огъня. Суматохата, която една горяща сграда можеше да предизвика, винаги го бе изпълвала с чувство за могъщество.