Островът от предишния ден
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Толя Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът от предишния ден». Краткое содержание книги:
Този път Еко е избрал XVII век за своята виртуозна игра с огледала, в които се мяркат образите на Галилей, Монтеверди, Караваджо, Сервантес, Рубенс, Шекспир, Вермеер, Паскал… Дневник на корабокрушенец, загадъчен остров, заговори, любовни послания и афоризми — какво ли няма в този превъзходен роман, една истинска енциклопедия, чието богатство предизвиква читателя, мобилизира ума и сетивата му, поднася му ключ към отминалото хилядолетие.
Но ако беше така, нямаше ли да повтори простъпката на първия грешник, ако поискаше да накърни девствеността на Острова? С право може би Провидението бе пожелало той да остане целомъдрен свидетел на една красота, която не биваше да смути никога. Не беше ли това проява на най-завършената любов, каквато изповядваше на своята Синьора — да обичаш отдалеч, отказвайки се от гордостта на владението? Любов ли е тази, която се стреми към завоевание? Ако Островът трябваше да му се яви като едно цяло с обекта на неговата любов, то на Острова дължеше същото благоговение, което бе дарил нему. Самата трескава ревност, която бе изпитвал всеки път, когато се бе побоявал, че чуждо око е застрашило неприкосновения олтар, трябваше да бъде разбирана не като предявяване на собствено право, а като отрицание на правото на всекиго — длъжност, която неговата любов му налагаше като пазител на този Граал. Към същото целомъдрие трябваше да се чувства призован спрямо Острова — колкото повече го искаше изпълнен с обещания, толкова по-малко би следвало да иска да го досегне. Далеч от Синьората, далеч от Острова: и за двете би трябвало само да говори, желаейки ги неопетнени, за да могат да се запазят неопетнени, докосвани единствено от ласката на елементите. Ако имаше някъде красота, нейна цел беше да остане без цел.
Наистина ли беше такъв Островът, който виждаше? Кой го поощряваше да разгадава така йероглифа му? Още от първите плавания край тези острови, които картите обозначаваха на мъгляви места, се знаеше, че на тях били изоставяни бунтовниците и те се превръщали в тъмници с въздушни решетки, в които същите тези осъдени били тъмничари на самите себе си, погълнати да се наказват един другиго. Да не го достига, да не открива тайната му беше не дълг, а право да се изплъзне от ужаси без край.
Или не, единствената реалност на Острова беше, че в средата му се издигаше и приканваше с нежните си багри Дървото на Забравата; вкусвайки от неговите плодове, Роберто би могъл да намери покой.
Да изгуби памет. Прекара деня така, привидно бездеен, пренапрегнат в усилието да се превърне в tabula rasa. И както се случва с онзи, който си налага да забрави, колкото повече усилия правеше, толкова повече паметта му се оживяваше.
Опитваше се да приложи всички съвети, които беше чувал. Пренасяше се мислено в стая, гъмжаща от вещи, които му напомняха нещо: воала на неговата дама, хартията, върху която бе направил образа й присъстващ с жалбите по отсъствието й, мебелите и гоблените от двореца, където я бе видял за първи път, и си се представяше в мига, когато изхвърля всичките тези неща през прозореца, докато стаята (а с нея и умът му) не останеше гола и празна. Полагаше чудовищни усилия да извлича до перваза съдове, шкафове, кресла и паноплии; но противно на онова, което му бяха казвали, с непосилната изнемога фигурата на Синьората се множеше и от различни ъгли следеше напъните му с лукава усмивка.
Така, прекарвайки деня във влачене на покъщнина, не беше забравил нищо. Напротив. Вече дни наред мислеше за миналото си, вперил очи в единствената сцена, която имаше пред себе си, тази на Дафна, и Дафна малко по малко се преобразяваше в един Театър на Паметта, каквито се измисляха по негово време. Всеки щрих му напомняше отколешен или скорошен епизод от неговата история: бушпритът — пристигането след корабокрушението, когато бе разбрал, че няма да види повече любимата; обраните ветрила, с поглед в които дълго бе сънувал Нея, изгубената, Нея, изгубената; галерията, от която изследваше далечния Остров, Нейната далечина… Но на Нея бе посветил толкова размишления, че докато останеше тук, всеки ъгъл на тази морска къща щеше да му припомня миг по миг всичко, а искаше да забрави.
Че беше вярно, си даде сметка, когато излезе на палубата, за да се поразведри. Това беше неговата гора, в която ходеше, както нещастните влюбени ходят в горите; ето я неговата мнима природа — дървеса, рендосани от антверпенски корабостроители, реки от развято сурово платно, пещери, запушени с кълчища, звезди астролабии. И както влюбените, връщайки се на някое място, отъждествяват любимата с всяко цвете, всяко шумолене на листа и всяка пътека, ето, сега той щеше да умре от любов, галейки дулото на едно оръдие…