Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

Опита се да си спомни как да направи светлина. Аниеб му беше казала умолително: „Не можеш ли да направиш светлината?“ Но не можа. Запълзя в тъмното; шумът на водата се усили и камъните под него станаха мокри, и заопипва слепешком, докато ръката му не напипа вода. Отпи, а после се опита да изпълзи от мокрите камъни, защото бяха студени. Едната ръка го болеше и в нея нямаше сила. Главата също отново го заболя и той изскимтя и потрепери, и от болка, и от студ. Нямаше топлина, нито светлина.

Седеше малко встрани от мястото, където бе лежал, и се гледаше, въпреки че продължаваше да е пълен мрак. Лежеше присвит недалече от малкия, просмукващ се над слюдения ръб поток. Недалече от него имаше още една свита купчина — изгнила червена коприна, дълга коса, кости. Отвъд нея се простираше пещерата. Виждаше, че помещенията и проходите й стигат много по-надалеч, отколкото беше мислил. Виждаше това със същото безразличие, с което бе видял тялото на Тинарал и собственото си тяло. Изпита дори жалост. Стори му се напълно справедливо да умре тук с човека, когото беше убил. Беше редно. Беше съвсем редно. Но нещо вътре в него го заболя, не онази рязка телесна болка, а друга, продължителна болка, траеща цял живот.

— Аниеб — промълви той.

После отново се върна в себе си, с жестокото парене в ръката, в бедрото и в главата, замаян и заслепен от тъмното. Раздвижи се и изскимтя, ала се надигна и седна. „Трябва да живея — помисли си. — Трябва да си спомня как се живее. Как да направя светлина. Трябва да си спомня. Трябва да си спомня сенките на листата.“

Докъде стига гората?

Докъдето стига умът.

Огледа се в тъмното. След малко леко раздвижи здравата си ръка и бледият светлик полетя от нея.

Таванът на пещерата беше високо над него. Водната струйка, капеща от слюдестата издатина, проблясваше на малки пръски.

Вече не можеше да види камерите и проходите на пещерата, както ги бе видял с безгрижното си, безтелесно око. Можеше да вижда само онова, което блещукането на лъжесветлика показваше малко около него и пред него. Както когато вървяха в нощта с Аниеб и той я водеше към смъртта й, стъпка по стъпка в тъмното.

Вдигна се на колене и чак тогава се сети да прошепне: „Благодаря ти, майко“. Изправи се, но падна, защото лявото му бедро поддаде от болката, която го накара да изреве на глас. След малко се опита отново и този път успя. Закрачи напред.

Много дълго време му отне, докато прекоси пещерата. Счупената си ръка пъхна в ризата, а ставата държеше притисната до бедрената става, което правеше вървежа малко по-лек. Стените бавно се стесняваха в проход. Тук таванът беше много по-нисък, точно над главата му. По едната стена се цедеше вода и се сбираше на малки локвички под краката му. Не беше великолепният червен палат от виденията на Тинарал, със загадъчни сребристи руни, изписани по високи пурпурни стълпове. Беше само земята — само пръст, камък и вода. Въздухът беше студен и неподвижен. Още по-надалече от смътния ромон на потока стана съвсем тихо. Извън сиянието на лъжовната светлина цареше мрак.