Последната теорема

— С автобус ли? — каза той и махна пренебрежително с ръка. — Няма нужда да вземаш автобуса. Имам един служебен пикап, който не ползвам. Вземи го, Ранджит. Можеш да го караш цялото лято. Току-виж емблемата на храма върху вратите ти спестила неприятности, като спукани нарочно гуми от разни разбойници и прочие.

И така Ранджит пристигна в Коломбо с пикапа и с чанта багаж като за няколко дни. Странно, но Гамини го беше уведомил, че ще отседне в хотел, а не в къщата на родителите си. Изборът на хотела не го изненада — двете момчета често бяха навестявали бара му по времето, когато изследваха града, — но не можеше да повярва, че бащата на Гамини му е позволил да прекара дори една нощ извън дома им.

Когато Ранджит попита за Гамини на рецепцията, служителят посочи към бара. И Гамини наистина беше там — в бара, и не беше сам. Компания му правеха две момичета, а на масата имаше почти празна бутилка вино.

Тримата станаха да посрещнат Ранджит. Русото момиче се казваше Пру; другото, Маги, имаше коса с цвят на червило, какъвто човешките гени не бяха в състояние да произведат.

— Запознахме се на самолета — поясни Гамини, след като ги представи един на друг. — Американки са. Казват, че учат в Лондон, в университета по изящни изкуства. Там не те учат на друго, освен как да изглеждаш добре. Ох!

Възклицанието се дължеше на Маги, червенокосата, която го ощипа по ухото.

— Не обръщай внимание на този клеветник — каза тя на Ранджит. — С Пру учим в „Камбъруел“. Това е колежът в университета по изкуствата, където се учи здраво. Гамини не би издържал и една седмица там.

Ранджит протегна ръка. Двете момичета се здрависаха енергично с него.

— Аз съм Ранджит Субраманиан — представи той.

Червенокосата Маги се засмя.

— О, знаем кой си — уведоми го тя. — Гамини ни разказа всичко за теб. Ти си нисък човек с дълго име и си посветил времето си на борба с една-единствена математическа задача. Гамини каза, че ако задачата изобщо може да се реши, то ти ще си човекът, който ще й види сметката.

Ранджит, който все още страдаше от пристъпи на вина задето е зарязал теоремата, не знаеше как да отвърне на казаното. Погледна за помощ към Гамини, но и неговото изражение вонеше на вина.

— Слушай, Ранджи — подхвана той с тон, виновен повече и от лицето му. — По-добре да започна с лошата новина. Когато ти писах, се надявах, че ще прекараме поне два дни заедно. — Той поклати глава. — Няма да стане. Баща ми е организирал пълна програма за всеки ден, броено от утре. Семейство, какво да правиш.

Какво да прави, наистина? Ранджит си спомни дните преди Гамини да замине за Лондон. Беше разочарован и не го скри.

— Имам една седмица на разположение. И кола.

Гамини сви рамене и каза с известно раздразнение:

— Нищо не мога да се направя. Дори и днес искаше да остана за вечеря, но аз му отказах категорично. — Той изгледа Ранджит от главата до петите, после се ухили. — Адски се радвам да те видя, по дяволите! Дай да те прегърна!