Айсхендж

— Не беше произшествие, а война… истинско клане, не разбирате ли? Взривиха купола, спуснаха се в кратера с реактивните си раници и… избиха всички! Както стоях на улицата, осени ме проблясък на паметта. На всички ви се е случвало, знаете как е. Спомних си ясно онзи ден. Да, тогава съм бил малък, но съм запомнил.

— Но това е смешно! — викна вбесеният Сатарвал. — Защо да вярваме на някого като вас, толкова предубеден, че…

— Защото бях тук! — изръмжах аз.

В този миг един от студентите се спъна в някакъв прожектор и го обърна към мен. Изведнъж видях отражението си във все още здрава витрина наблизо — нисък, тантурест, с нелепо щръкнала коса над голямата глава, закръглено лице с малки очички, изпъкнали вени по слепоочията… Застаряващ мъж, пламнал от възмущение за нещо, което беше безразлично за останалите. Хана, Бил, Соуза и Хайди също стояха и ме гледаха. Колко ли неловко се чувстваха, докато кресливо се опитвах да им натрапя спомените си, сякаш някой щеше да ми повярва! Отвратен, аз изсумтях и се извърнах, все едно и другите нямаше да ме забележат, ако не се гледам в стъклото.

И все пак помнех какво бях видял на същото това място.

Пак Петрини с неговия обичаен вразумяващ тон:

— Хялмар, нима се опираш на преживелици отпреди триста години? Съгласи се, че това не е особено сигурно доказателство.

Вдигнах рамене в опит да загладя положението.

— Щом и свидетелствата на очевидци вече не са убедителни, значи сме загазили. Казвам ви, че така беше. Бях тук и видях. Нали историята се гради от очевидците. Това ни предлага и самиздатът.

— Дори историите за зелените марсианци ли? — меко възрази той. — А и ние сме археолози в края на краищата.

Поклатих глава и отново огледах тъмните жилища. Отчаянието ме заливаше на вълни.

— Ние сме безпаметни твари! — изпъшках гласно.

Пак гледах безпомощно скалата зад вратата, падащите парчета от купола. Моите студенти се взираха напрегнато в мен и търсеха какъв да е повод да ме измъкнат от неудобното положение. Вярваха ми не повече от Петрини.