Лираел
- Автор: Никс Гарт
- Серия: Old Kingdom #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александра Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лираел». Краткое содержание книги:
В продължението на „Сабриел“ носителят на наградата Aurealis за постижения в научната фантастика Гарт Никс изплита завладяваща история за разкрития, орисии и опасности.
Саутскейп беше по-широк и много по-опасен за Лираел, защото от двете му страни се намираха жилищата на много висшестоящи Клеър. За щастие, символите, които го осветяваха толкова ярко през деня, бяха избледнели до мъждукащ пламък през нощта, образувайки плътни сенки, в които тя да се крие.
Ала вратата към покоите на главната беше ярко осветена от пръстен символи на Хартата, разположен около емблемата с книга и меч, издълбана в камъка до нея.
Лираел злобно погледна светлините. За пореден път си зададе въпроса какво прави. Навярно би било по-добре да си беше признала преди месеци, когато за пръв път се забърка в тези неприятности. Тогава някой друг щеше да се справи със стилкън…
Нещо докосна крака й и я накара да подскочи и почти да изпищи. Тя потисна вика си, когато позна Падналото куче.
— Мислех, че няма да ми помагаш — прошепна тя, когато кучето подскочи и се опита да оближе лицето й. — Долу, идиот такъв!
— Няма да помагам — каза доволно кучето. — Дошъл съм да гледам.
— Страхотно — отвърна Лираел, опитвайки се да прозвучи саркастично. Ала вътрешно беше доволна. Покоите на главната библиотекарка изглеждаха някак по-малко страшни, когато кучето беше наоколо.
— Кога ще се случи нещо? — попита кучето миг по-късно, когато Лираел продължи да стои в сенките, наблюдавайки вратата.
— Сега — каза Лираел, надявайки се, че като изрече думата, това ще й вдъхне куража да започне. — Сега!
Тя прекоси коридора с десет дълги крачки, хвана бронзовата дръжка на вратата и я блъсна. На никоя Клеър не й се налагаше да заключва вратата си, затова Лираел не очакваше никаква съпротива. Вратата се отвори и тя влезе вътре, а кучето размахваше опашка по пътя.
Тя тихо затвори вратата зад себе си и се обърна да разгледа стаята. Представляваше предимно пространство за обитаване, в което преобладаваха лавици с книги, разположени върху трите стени, няколко удобни стола и висока, фина скулптура на някакъв деформиран кон, изваян от прозрачен камък.
Ала вниманието на Лираел бе привлечено от четвъртата стена. Тя представляваше единичен, огромен прозорец, простиращ се от пода до тавана, изработен от най-прозрачното и чисто стъкло, което Лираел някога беше виждала.
През прозореца се виждаше цялата долина на Ратерлин, простираща се на юг, а реката представляваше бяла сребриста ивица далеч отдолу, която блестеше на лунната светлина. Навън валеше лек сняг и снежинките се въртяха в див танц, докато падаха върху планинския склон. Нито една от тях не кацна върху прозореца, нито остави следа върху него.
Лираел потръпна и отстъпи назад, когато покрай нея премина тъмна сянка, точно през падащия сняг. После тя осъзна, че това е само бухал, поел към долината за среднощната си закуска.
— Имаме много работа преди зазоряване — прошепна кучето разговорливо, докато Лираел продължаваше да се взира през прозореца, вцепенена от сребристата ивица, извиваща се към далечния хоризонт, и от странната, огрявана от луната гледка, която се простираше докъдето поглед стига. Отвъд хоризонта се намираше действителното Кралство: великият град Велизар с всичките му чудеса, отворен към небето и заобиколен от морето. Целият свят — светът, който останалите Клеър виждаха сред ледовете на обсерваторията — беше там навън, но всичко, което тя знаеше за него, идваше от книгите или от разказите на пътешествениците, които беше дочула в Долната трапезария.
За пръв път Лираел се запита какво се опитват да видят Клеър навън чрез своите силно увеличени стражи. Къде се намираше мястото, което убягваше на зрението? Какво беше бъдещето, което започваше там, навярно още докато тя гледаше към него?
Нещо трепна в дъното на съзнанието й, някакво усещане за вече видяно или някакъв мимолетен спомен. Ала нищо не се появи, и тя остана в транс, вгледана навън.
— Много работа! — повтори кучето малко по-силно.
Лираел с неохота се откъсна от гледката и се съсредоточи върху непосредствената задача. Спалнята на главната сигурно се намираше зад тази стая. Но къде беше входът? Виждаха се само прозорецът, вратата, която водеше навън и лавиците с книги…
Лираел се усмихна, когато видя, че в дъното на една от лавиците има дръжка на врата, а не гъсто наредени томове. Да не повярва човек, че главната би имала врата, която служи и като лавица за книги.
— Мечът е поставен на стойка точно вляво — прошепна кучето, което изведнъж й се стори леко разтревожено. — Не отваряй вратата прекалено много.
— Благодаря — отвърна Лираел, докато предпазливо пробваше дръжката, за да види дали трябва да се дръпне, блъсне или завърти. — Но аз си мислех, че няма да ми помагаш.