Спящата армия
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дарина Байчева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Спящата армия». Краткое содержание книги:
От нея се показа фигурата на малко членестоного. Мравката потрепваше. Крайниците й, още меки и гъвкави, сякаш бяха от гума, плющяха във въздуха и улучиха един от мъжете. Той дори не трепна, а само отклони със сръчно движение хищната уста на младата мравка и се надигна с видимо усилие. Междувременно двамата други воини преглеждаха втория пашкул и въздъхнаха облекчено, след като установиха, че не е увреден.
Най-сетне Черити сне пушката си. Надяваше се, че варварите ще разберат значението на този жест. Тя и спътниците й безмълвно наблюдаваха как четиримата мъже носеха пашкула и младата мравка и изчезнаха зад редиците на другарите си. Но последните не показваха с нищо, че възнамеряват да се оттеглят.
Погледът на Черити обхождаше съсредоточено лицата на дрипавите фигури. Под мръсотията тя видя съвсем обикновени човешки лица. А очите!
Това бяха забележителни очи, чийто поглед я обърка. Внезапно разбра защо Хартман и хората му толкова се страхуваха от тези фигури. Тези мъже и жени пред нея бяха… зловещи. Бяха диваци, които се бяха върнали почти до нивото на каменната ера. Но очите им не бяха очи на диваци. В тях се четеше някакво тайнствено познание.
— Да изчезваме оттук — прошепна Хартман. — Докато все още са дружелюбни.
Кайл не се помръдна, а Черити поклати отрицателно глава. Усещаше, че не могат да си тръгнат сега. Те нямаше да го допуснат.
Бавно, с разтуптяно сърце и треперещи ръце, тя преметна пушката си през рамо, протегна ръце с обърнати нагоре празни длани — жест, толкова обикновен и недвусмислен, че дори и тези примитивни варвари би трябвало да познават значението му, а после пристъпи крачка напред към воините.
— Не знам дали ме разбирате — каза тя подчертано ясно, като правеше големи паузи между думите. — Ние не сме ваши врагове.
— Да не сте се побъркали? — изпъшка Хартман.
Черити не му обърна внимание. Погледите на петдесет тъмни внимателни очи я следяха и сякаш проникваха дълбоко в нея. Внезапно в гърлото й заседна голяма, горчива буца; сърцето й биеше като малък, неконтролируем часовников механизъм. Въпреки това гласът й трепереше, когато продължи:
— Ние прогонихме плъховете. Виждате ли?
Съвсем бавно тя вдигна дясната си ръка към рамото, докосна спусъка на лазерната пушка, а сетне посочи изгорелия труп на огромния плъх.
Воините все още не реагираха. Но въпреки всичко Черити изпитваше чувството, че те я проучват така задълбочено, както никой не го бе правил досега. Нещо се бе случило с тези хора; вече не беше сигурна, че им бяха отнели само културата и интелигентността.
Напротив, усещаше, че бяха получили нещо в замяна на това. Нещо толкова чуждо и неразбираемо, че никога нямаше да успее да разбере какво бе то.
— Ние сме ваши приятели — каза тя още веднъж, много бавно и ясно.
Вдигна бавно ръка и с върховете на пръстите си докосна металното острие на копието, което воинът пред нея държеше в ръка, като го бутна леко надолу. Тя чу как Хартман зад нея въздъхна тежко, но за нейно облекчение не каза нищо.
Изведнъж и останалите варвари спуснаха малко оръжията си.
Черити си пое въздух, отстъпи назад и се обърна. Дори и Кайл я гледаше невярващо, но с изключение на Хартман и двамата войници всички бяха снели пушките си.
— Махнете най-сетне оръжието си, глупак такъв! — каза ядосано Черити. — Не виждате ли, че няма да ни нападнат.
Погледът на Хартман изгаряше от ярост, но след кратко колебание и той сне оръжието си и даде знак на двамата мъже зад себе си да го последват. Фелс го послуша веднага, но Леман сви упорито устни и сне оръжието си едва тогава, когато Кайл го погледна заплашително.
Черити се обърна отново към варварите.
— Разбирате ли езика ни? — попита тя. Не бе се надявала много да получи отговор, но не бе и много изненадана, когато мъжът, комуто бе говорила, кимна в отговор. — Не сме ваши врагове — каза отново тя. — Не искаме нищо от вас. Искаме само да си отидем. — Погледът на тези тъмни, невероятно празни очи, все още бе насочен към лицето на Черити, но мъжът не се помръдна. Черити вдигна ръка и с широк, бавен жест посочи първо себе си, а после и останалите. — Искаме да си вървим — каза отново. — Пуснете ни да си вървим и никому нищо няма да се случи.