Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
Режа и режа.
Ударите на копитата наближават, вече кънтят над каньона.
Аз продължавам да режа.
Продължавам.
И продължавам.
Но нищо не постигам.
— Какво става, мътните го взели? — казвам и се вглеждам в мястото, което досега съм търкал с острието. Там личи едва забележима резка. Докосвам назъбеното острие на ножа, убождам се и от пръста ми на секундата потича кръв. Оглеждам внимателно въжето. Цялото е покрито с някакво вещество, насмолено е.
Някаква много жилава проклетия, стоманено здрава смола, която не се реже.
— Не е за вярване — казвам аз и вдигам поглед към момичето.
Тя вади бинокъла и се втренчва надолу по реката в посоката, от която дойдохме.
— Виждаш ли ги?
И аз обръщам очи към реката и о, не, вече дори бинокъл не ми трябва. Виждам ги как идват. Още изглеждат дребни, но фигурите растат, не забавят темпото, а копитата удрят и възвестяват края.
Имаме три минути. Може би четири.
Мътните да го вземат.
Отново започвам да режа, колкото мога по-бързо, натискам с всички сили, енергично движа ръка напред и назад, от мен се стича пот и нови болки се прибавят към старите. Режа и режа, и режа, а от носа ми капе пот право върху острието.
— Хайде, хайде — промърморвам през зъби.
Вдигам ножа. Успял съм да прережа един тъничък-тъничък слой смола върху едно малко-малко възелче от целия грамаден проклет мост.
— Проклятие! — изплювам.
Режа и режа, още и още режа. И после режа още и още, и още, потта се стича в очите ми и започва да ми люти.
— Тод! — излайва Манчи, а тревогата му залива всички ни.
Режа. И режа, и режа.
Но единственият резултат е, че ножът запъва в смолата, аз изпускам дръжката и от усилието замахва неволно и удрям кокалчетата си в кола и от тях бликва кръв.
— ПРОКЛЯТИЕ! — изкрещявам и захвърлям ножа. Той отскача, премята се във въздуха и пада в краката на момичето. ПРОКЛЕТИ ДА СТЕ ВСИЧКИ!
Щото това е краят, нали се сещате?
Краят.
Оказа се, че единственият ни шанс да се спасим не е никакъв шанс.
Не можем да надбягаме конете, не можем да прережем тъпия грамадански мост-път, скоро ще ни хванат, Бен и Килиън са мъртви, нас също ще ни убият и светът ще свърши, и това е всичко.
Шумът ми поаленява, поаленява, внезапно и свирепо, не съм чувствал нищо подобно през целия си живот, сякаш дълбоко в мене притискат нажежения до червено жиг, всичко става пламтящо и ярко, болката лумва, започва да ме боли, не спира, не спира, залива ме ревът на яростта, защото не е честно, яростта от несправедливостта и лъжите.
Защото всичко в края на краищата се свежда само до едно.
Вдигам очи към момичето и тя отстъпва само пред погледа ми.
— Ти — казвам и вече нищо не може да ме спре. — Ти си виновна за всичко! Ако не беше падала в проклетото блато, нищо нямаше да се случи! ТОЧНО СЕГА щях да съм си у дома! Щях да се грижа за проклетите овце, да си живея в проклетата къща и да си спя в собственото си Ш… ЛЕГЛО!
И онова, което казвам, не е „ш“.
— Но НЕ! — крещя все по-силно. — Ето те и ТЕБЕ! Ето те ТЕБЕ и твойто МЪЛЧАНИЕ! И целият свят отива НА М… СИ!
Не усещам, че крача към нея, докато не виждам как тя отстъпва. Отстъпва, но ме гледа без да мига.
А аз не чувам нищо, проклета да е.
— Ти си едно НИЩО! — изкрещявам и правя още крачка напред. — НИЩО! Ти си ПРАЗНА! В теб няма нищо! Ти си ПРАЗНА, в тебе няма НИЩО и така ще си и умреш — за едното НИЩО!
Стискам юмруци толкова силно, че ноктите ми се забиват в дланите. Бесен съм, Шумът ми реве и се мята толкова червен, че просто трябва да вдигна ръка над нея, трябва да я ударя, трябва да я смажа, да накарам проклетото й мълчание да СПРЕ, преди ДА Е ПОГЪЛНАЛО И МЕНЕ, И ЦЕЛИЯ ПРОКЛЕТ СВЯТ!
Юмрукът ми се стяга и сам се удрям силно по лицето.
Удрям точно върху насиненото от Аарон око.
Удрям трети път и раната на сцепената ми от онзи ден устна се отваря.
Глупак, безпомощен ненужен глупак.
Удрям отново и то толкова силно, че губя равновесие. Падам на ръце и изплювам кръв на пътя. Вдигам очи към момичето, а тя диша тежко.
Нищо. Гледа ме и нищо.
Обръщаме се към реката. Конниците са стигнали до мястото, откъдето вече ясно виждат моста. Виждат ясно и нас на отсрещния бряг. И ние виждаме лицата им. Чуваме ромоленето на Шума им, който долита над водата. Води ги господин Макинърни, най-добрият ездач, след него е Кметът, който изглежда толкова спокоен, сякаш за излезли на неделна разходка.