Брий и неговото момче
- Автор: Льюис Клайв Стейплз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брий и неговото момче». Краткое содержание книги:
Нарния… където конете говорят… където се заражда едно предателство… и където се ражда истината.
Шаста вярва, че е обикновено рибарско момче до деня, в който разбира, че не е син на рибаря Аршийш. Той взема смелото решение да избяга от суровия Калормен и да стигне до вълшебната страна Нарния. Заедно с верния си кон Брий, едно странно момиче и нейната кобилка, Шаста се отправя на пътешествие, изпълнено с премеждия, легенди, оживяващи и сбъдващи се.
— Добро утро! — отвърна на поздрава Шаста. — Но какъв съсед съм ти аз? Аз съм странник по тези места.
— Странник ли? — възкликна таралежът.
— Идвам отвъд планините, от Арченланд.
— А, да, Арченланд… — повтори таралежът. — Ужасно е далече. Аз самият не съм ходил там.
— И май трябва да съобщя на някого — не го свърташе Шаста, — че армия от освирепели калормени в момента нападат Анвард.
— Какви ги приказваш! — смая се таралежът. — А чувам, че Калормен е на много, много дни път оттук. Направо накрая на света, дори по-далече, зад огромното пясъчно море.
— Не е толкова далече, колкото си го представяш — усмихна се Шаста. — Но не трябва ли да се направи нещо за това нападение срещу Анвард? Не е ли редно да се съобщи на вашия Върховен крал?
— О, да, непременно трябва да се направи нещо — съгласи се таралежът. — Но, разбираш ли, точно отивам да се наспя едно хубаво през деня. Здравей, съседе!
Последните думи се отнасяха за голям жълтеникав заек, току-що подал глава отстрани на пътечката. Таралежът незабавно осведоми заека за чутото от Шаста. Заекът се съгласи, че новината е забележителна и е наложително да се съобщи където трябва, за да се предприеме каквото трябва.
И така продължи. Към тях непрекъснато прииждаха други същества — някои от клоните над главите им, други от подземни дупки, трети от хралупи. И накрая дружината се състоеше от пет заека, катеричка, две свраки, мишка и фавън с кози крака. Всички говореха едновременно и се съгласяваха с таралежа. Истината е, че през Златния век, когато Вещицата и зимата бяха изчезнали, а Питър — Върховния крал, управляваше в Каир Паравел, по-дребните обитатели на Нарния се чувстваха толкова щастливи и в безопасност, че бяха започнали да стават малко небрежни.
По едно време в горичката обаче се появиха две практични същества: едното — червено джудже, чието име се оказа Дъфъл, а другото — великолепен елен с благородна осанка, големи очи и разклонени рога. Изящните му крака бяха тъй тънки, сякаш можеш да ги прекършиш с два пръста.
— В името на Лъва! — извика джуджето, щом чу какво се е случило. — Ако наистина е така, защо стоим и бъбрим? Врагове в Анвард? Новината трябва да стигне незабавно до Каир Паравел, да се свика армията. Нарния ще помогне на крал Лун.
— О — обади се таралежът, — но Върховния крал не е в Каир Паравел. Той е на север, за да накаже великаните. И като стана дума за великани, съседи, това ме подсеща…
— Кой ще занесе съобщението? — прекъсна го джуджето. — Има ли тук някой по-бърз от мен?
— Аз съм по-бърз — обади се еленът. — Какво е съобщението? Колко са калормените?
— Двеста. Води ги принц Рабадаш. И…
Но еленът препусна, сякаш и четирите му крака едновременно се откъснаха от земята и изчезна между дърветата сред облак прах.
— Накъде е тръгнал? — учуди се заекът. — Няма да завари Върховния крал в Каир Паравел…
— Там ще намери кралица Луси — поясни Дъфъл. — И тогава… Ей, какво му става на човека? Нещо позеленя. Ха, да не е от глад? Кога за последен път яде, момко?
— Вчера сутринта — немощно отвърна Шаста.
— Хайде тогава, ела с мен! — предложи джуджето и веднага обгърна Шаста през кръста с мускулестите си ръце, за да го подкрепи. — Съседи, всички трябва да се засрамим! Хайде с мен, момко! Ще закусиш. Ще ти подейства много по-добре от празните приказки.
Къде с побутване, къде с подпиране, къде с дърпане за ръката, но без да престава да се упреква, джуджето помогна на Шаста да ускори малко крачката. Разходката се оказа по-дълга, отколкото Шаста си представяше — докато излязат от горичката и стигнат голия склон на хълма, краката му направо се подкосяваха. Приближиха отворената врата на къщурка, от чийто комин се виеше дим, и Дъфъл се провикна:
— Ей, братя! Водя гостенин за закуска.
И начаса, в съпровод от звук на цвъртене, до Шаста долетя прекрасен аромат. Никога не бе помирисвал подобно ястие, но се надявам, че ти си (в нагорещения тиган се пържеха бекон с яйца и гъби).
— Пази главата, момко! — предупреди Дъфъл с малко закъснение. Шаста вече си удари челото в ниската напречна греда над вратата. — Хайде, сядай! — продължи Дъфъл. — Масата е нисичка за теб, но и столчето не е високо. Добре ли си така? А, ето и кашата от овесени ядки… И купичката със сметана… Ето ти и лъжица.
Шаста изяде кашата, а двамата братя на джуджето — Рогин и Брикълтъм — сложиха на масата чинията с бекона, яйцата и гъбите, подредиха каничките с кафе и топло мляко и сервираха препечените филийки.
За Шаста всичко беше ново и изглеждаше чудесно. В Калормен се хранеха съвсем различно. Той дори не знаеше от какво са златистите резени, защото никога не беше ял препечени филийки. Не подозираше и какво представлява меката жълтеникава паста, с която мажеха филийките, защото в Калормен почти винаги използваха олио вместо масло. А и самата къща определено се различаваше както от тъмната, спарена, вмирисана на риба колиба на Аршийш, така и от опасаните с колони и пълни с килими зали в палатите на Ташбаан. Таванът се стори твърде нисък на Шаста. Всичко беше изработено от дърво. Върху постланата с покривка на червени и бели квадратчета маса стоеше часовник с кукувичка и малка ваза с диви цветя. На плътно остъклените прозорци имаше перденца. Чашките, чинийките, ножчетата и виличките на джуджетата го затрудниха. И порциите бяха мънички, но пък много на брой. Джуджетата непрекъснато допълваха чашката и чинийката на Шаста, но и себе си не забравяха. Постоянно се чуваше: „Подай ми маслото!“, „Искам още кафе“, „Дай ми малко гъби, ако обичаш!“, „Защо не опържиш още едно-две яйца?“