Червената пирамида
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Хрониките на Кейн #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: История
Электронная книга - «Червената пирамида». Краткое содержание книги:
— Къде, къде? — прекъсна я Сейди.
— В големия сандък — обясни Баст. — Носачите те залавят, бият те, докато изгубиш съзнание, мятат те вътре и те отнасят при господаря си. Никога не изгубват плячката си и не се отказват.
— Но какво искат от нас?
— Повярвай ми — изръмжа Баст, — не ти трябва да знаеш.
Сетих се за огнения мъж от нощес край Финикс — как е изпепелил един от слугите си и го е направил на мазно петно. Бях сигурен, че не искам да го срещам още веднъж.
— Баст — подхванах, — щом си богиня, не можеш ли просто да щракнеш с пръсти и да унищожиш онези типове? Или да махнеш с ръка и да ни телепортираш?
— Щеше да бъде прекрасно, нали? Но в това въплъщение способностите ми са ограничени.
— Имаш предвид Кифличка ли? — обади се и Сейди. — Но ти вече не си котка.
— Въпреки това съм се преродила в нея, Сейди, тя ме свързва с отсамната страна на Дуат и е далеч от съвършенството. Когато ти поиска помощ, направи така, че да приема човешки вид, но дори само за това се иска голяма сила. Пък и да се преродя в могъща форма, магията на Сет е по-силна от моята.
— Би ли казала нещо, което все пак да разбирам — примолих се аз.
— Сега, Картър, нямаме време да обсъждаме надълго и нашироко боговете, тяхното въплъщение и границите на магията! Трябва да отидете на безопасно място.
Баст натисна газта и се стрелна към средата на моста. Четиримата носачи със сандъка се втурнаха след нас така, че се превърнаха в размазано петно, но колите не завиваха, за да не ги блъснат. Никой не изпадаше в ужас и дори не ги поглеждаше.
— Защо не ги виждат? — попитах. — Толкова ли не забелязват четирима медни мъже в поли, които тичат по моста със странен черен сандък?
Баст сви рамене.
— Котките чуват звуци, които вие не долавяте. Някои животни виждат неща в ултравиолетовия спектър, които хората не забелязват. С магията е същото. Забеляза ли къщата, когато дойде за пръв път при нея?
— Ами… не.
— А сте родени магьосници — уточни Баст. — Представи си колко ще им бъде трудно на обикновените простосмъртни.
— Родени магьосници ли? — Спомних си как Еймъс ми е казал, че родът ни се числи отдавна към Дома на живота. — Щом магьосничеството ни се предава по наследство, защо преди не съм могъл да правя магии?
Баст се усмихна в огледалото.
— Сестра ти разбира защо.
Ушите на Сейди пламнаха.
— Не, не разбирам! И досега не мога да повярвам, че си богиня. Толкова години си яла котешка храна, спала си ми на главата…
— Такава беше уговорката ни с баща ти — отвърна Баст. — Той ме остави в този свят, стига да се съглася да съм в по-незначителна форма, обикновена домашна котка, така че да те защитавам и да бдя над теб. Това бе най-малкото, което можех да направя след…
Тя не се доизказа.
Хрумна ми нещо ужасно. Присви ме под лъжичката, но не защото карахме с бясна скорост.
— След смъртта на мама ли? — предположих.
Баст гледаше право към предното стъкло.
— След нея, нали? — продължих да упорствам. — Мама и татко са правели при Иглата на Клеопатра ритуална магия. Нещо се е объркало. Мама е загинала и… и са те пуснали на свобода ли?
— Сега това е без значение — отговори Баст. — Важното е, че се съгласих да се грижа за Сейди. И ще го правя и занапред.
Баст криеше нещо. Бях сигурен, но гласът й беше категоричен и това ми даде да разбера, че тя смята въпроса за изчерпан.
— Щом вие, боговете, сте толкова могъщи и искате да помагате — допълних, — защо Домът на живота забранява на магьосниците да ви призовават?
Баст свърна към бързото платно.
— Магьосниците страдат от мания за преследване. Можете да се надявате да се спасите най-вече ако останете с мен. Ще отидем възможно най-далеч от Ню Йорк. След това ще получим помощ и ще се опълчим срещу Сет.
— Каква помощ? — попита Сейди.
Баст вдигна вежда.
— Как каква, ще призовем, разбира се, още богове.
10. Как Баст позеленя
/Стига, Сейди. Ей сега ще стигна и до това./ Извинявайте, само ме разсейва, подпалва ми… всъщност както и да е. Та докъде бях стигнал?
От моста Уилямсбърг влязохме с шеметна скорост в Манхатън и се насочихме на север, към „Клинтън Стрийт“.
— Още ни преследват — предупреди Сейди.
И наистина, носачите бяха само на една пресечка от нас: лъкатушеха между колите и минаваха право пред дрънкулките за туристи по тротоарите.