Не казвай на никого
- Автор: Кобен Харлан
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-225-1
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не казвай на никого». Краткое содержание книги:
— Бек току-що влезе онлайн — съобщи кореецът.
Лари Гандъл бързо се приближи.
— Може ли да видим съобщението преди него?
— Да, но не бива.
— Защо?
— Ако го отворим преди него и после той се опита да го направи, ще разбере, че някой знае потребителското му име и паролата му.
— И ще се досети, че го следят.
— Да. Но това няма значение. Ние го наблюдаваме в реално време. Ще прочетем съобщението едновременно с него.
— Добре, само ми кажи кога.
У с присвити очи погледна екрана.
— Току-що влезе в сайта bigfoot.com. Всеки момент ще получи съобщение.
Написах „bigfoot.com“ и натиснах ентър.
Десният ми крак започна да играе. Винаги прави така, когато съм нервен. Шона постави длан на коляното ми. Кракът ми спря. Тя вдигна ръка. Коляното ми остана неподвижно за миг, после заигра. Шона пак постави ръка на крака ми. Цикълът започна наново.
Тя се преструваше на хладнокръвна, ала знам, че крадешком ме наблюдаваше. Шона беше най-добрата ми приятелка. Щеше да ме подкрепя докрай. Но в този момент само идиот не би се зачудил дали не ми хлопа дъската. Казват, че подобно на сърдечносъдовите заболявания или интелекта, лудостта била наследствена. Тази мисъл ме измъчваше, откакто бях видял Елизабет на уличната камера.
Когато бях на двадесет, баща ми загина в автомобилна катастрофа. Колата му паднала от мост. Според един свидетел, шофьор на камион от Уайоминг, буикът на татко полетял право към ръба. Вечерта беше студена. Пътят, макар почистен от снега, бил хлъзгав.
Мнозина предполагаха — е, поне шепнешком — че се е самоубил. Не вярвам. Да, през последните си няколко месеца той наистина бе по-затворен. Да, често съм се питал дали всичко това не го беше направило по-податлив към злополука. Но да се самоубие? В никакъв случай.
Майка ми, която винаги е страдала от привидно леки неврози, реагира, като постепенно си изгуби разсъдъка. Буквално се сви в себе си. Линда цели три години се опитваше да се грижи за нея, докато накрая дори тя се съгласи, че мама трябва да постъпи в психиатрия. И тръгна редовно на свиждане. Аз не.
След няколко секунди се отвори страницата на bigfoot.com. Намерих полето за потребителско име и написах „Улицата на прилепите“.
Натиснах табулатора и в полето за парола въведох „тийнейджърски“. Натиснах отново ентър.
Не се случи нищо.
— Забрави да кликнеш иконката за влизане — отбеляза Шона.
Погледнах я. Тя сви рамене. Кликнах иконката.
Екранът стана бял. После се появи реклама на магазин за компактдискове. Долната лента започна да описва бавни вълнообразни движения. Процентите на зареждането постепенно се увеличаваха. Когато стигнаха осемнадесет, всичко изчезна и след секунди се появи съобщение.
„Грешка — потребителското име или паролата не фигурират в нашата база данни.“
— Опитай пак — каза Шона.
Опитах. Появи се същото съобщение за грешка. Компютърът ми казваше, че такава сметка изобщо не съществува.
Какво означаваше това?
Нямах представа. Напрегнах се да се сетя за вероятна причина.
Погледнах часовника: 20:13:34.
„Време за целувки.“
Дали това беше отговорът? Дали тази сметка, също като вчерашната връзка, просто все още не съществуваше? Замислих се. Имаше вероятност, разбира се, но съвсем малка.
— Може би трябва да почакаме до осем и петнайсет — сякаш прочела мислите ми, каза Шона.
Опитах пак в осем и петнадесет. В осем и осемнадесет. В осем и двадесет.
Все същото съобщение за грешка.
— Федералните трябва да са затворили кранчето — предположи Шона.
Поклатих глава. Още не бях готов да се откажа.
Кракът ми отново заигра. Тя го спря с една ръка, с другата вдигна мобилния си телефон. Започна да се кара на някого. Погледнах часовника. Пак опитах. Нищо. Още два пъти. Нищо.
Вече минаваше осем и половина.
— Ами, може да закъснее — каза Шона.
Намръщих се.
— Когато вчера си я видял — попита тя, — не си успял да разбереш къде е, нали?
— Не.
— Значи може да е в друга часова зона. Може би затова закъснява.
— В друга часова зона ли? — Отново се намръщих.
Шона сви рамене.
Изчакахме още един час. За нейна чест, Шона нито веднъж не ми натякна: „Нали ти казах“. След известно време тя сложи ръка на гърба ми.