Прелестни създания

— Най-вероятно. Тук не сме особено любезни с по-странните хора. А и не познаваме никой по-странен от Макон Рейвънуд, без да се обиждаш — казах с усмивка.

Първият звънец удари. Лена ме сграбчи притеснено за ръкава.

— Тази нощ сънувах сън. Ти…

Кимнах с глава. Нямаше нужда да казва нищо повече. Знаех, че беше с мен в съня.

— Дори косата ми беше мокра.

— Моята също. — Тя протегна ръката си към мен. На китката й имаше белег; там, където се бях опитал да я задържа. Преди да потъне надолу в тъмнината. Надявах се, че не е видяла тази част. Но ако можеше да се съди по лицето й, явно я беше видяла.

— Съжалявам, Лена.

— Вината не е твоя.

— Иска ми се да знаех защо тези сънища са така истински.

— Опитах се да те предупредя. Трябва да стоиш далеч от мен.

— Добре. Смятам се за предупреден. — Някак си знаех, че не мога да го направя — да стоя далече от нея. Въпреки че трябваше да вляза в училище и да поема цялата лавина от простотии, не ми пукаше. Беше хубаво да имам някого, с когото да си говоря, без да се налага да цензурирам мислите си. С Лена можех да го правя. Там, в „Грийнбриър“, се бях почувствал така, сякаш мога да седя в гората и да говоря с нея дни наред. И повече. Дотогава, докато тя иска да говори с мен.

— Какво беше онова с рождения ти ден? Защо каза, че след него може да не си тук?

Тя не ми отговори и бързо смени темата:

— Какво стана с медальона? Видя ли другото видение? Пожарът?

— Да. Седях в средата на църквата и за малко да падна от пейката. Научих някои неща от моите пралели, Сестрите. Инициалите ИКУ означават Итън Картър Уейт. Той е бил мой прапрапрапрачичо и трите ми луди лели казват, че съм кръстен на него.

— Тогава защо не ги разпозна?

— Това е най-странната част. Никога не съм чувал за него. Много удобно той липсва от копието на фамилното ни дърво, което имаме вкъщи.

— А ЖКД? Трябва да е Женевиев, нали?

— Изглежда, че не знаят, но явно е така. Тя е момичето от видението. „Д“ вероятно идва от Дюшан. Исках да питам Ама, но когато й показах медальона, очите й направо щяха да изскочат. Сякаш беше нещо трикратно прокълнато, част от черна вуду магия… А кабинетът на баща ми, където са всички книги и проучвания на мама за Гатлин и войната, е забранена територия. — Изведнъж ми хрумна една идея. — Можеш да поговориш с чичо си.

— Чичо ми няма да знае нищо. Къде е сега медальонът?

— В джоба ми, завит в кърпичка и пъхнат в торбичка с някакъв прах, който Ама посипа отгоре му, щом го видя. Тя смята, че съм го занесъл обратно в „Грийнбриър“ и съм го заровил.

— Сигурно ме мрази.

— Не повече от всички други мои момичета. Искам да кажа, приятелки. Искам да кажа приятели, които са момичета. — Не можех да повярвам какви тъпотии ръсех. — Мисля, че е по-добре да влезем час, преди да сме си навлекли още проблеми.