Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Той тръсна глава, за да насочи вниманието си отново към диаграмите в ръцете си. Не помнеше от колко време се взира в тях с незрящи очи. Цифрите вече не притежаваха смисъл, който да може да разбере; бяха се превърнали в смътно заплашителни йероглифи, апокалиптично предсказание, написано в линейно писмо А.
Хари въздъхна и призна поражението си. Сгъна диаграмите веднъж, после още веднъж, след което ги натика в улея за отпадъци до бюрото си.
— Аби: позвъняване. Аудио-видео — рече той. — Екзозеумът на Студията. Частната линия на Тан’елкот. Изпълнявай.
Миг по-късно логото за изчакване на екрана се разпадна, отстъпвайки място на контрастния едноцветен образ на лицето на Тан’елкот.
— Каин. Поредната безсънна нощ?
— По дяволите — каза Хари, може би за милионен път, — щом аз трябва да те наричам Тан’елкот, то, мамка му, бъди така добър да ми викаш Хари. — Но възражението беше чисто машинално, по навик, и самият той долавяше неискреността в думите си.
Тан’елкот също я долови. Царствената му вежда се повдигна и бръчките край очите му едва забележимо се задълбочиха.
— Абсолютно вярно.
— Какво не е наред с екрана ти? Целият си оранжев, а контрастът е толкова зле, че изглежда, сякаш половината ти лице липсва.
Тан’елкот присви рамене и разтърка очите си.
— Екранът си е добре. Вече не мога да чета от монитора, а от непрекъснатото примигване на вашите електрически лампи ме боли глава. — Той извърна екрана така, че Хари да види голямата книга, която лежеше отворена върху бюрото му, и пламъка на маслената лампа до нея. — Но ти не си станал в този ранен час, за да ме укоряваш за лошата поддръжка на оборудването.
— Да — въздъхна Хари. — Чудех се, ако не си зает…
— Зает, Администраторе? Аз, зает? Боже опази! Аз съм, както винаги през всичките тези години, изцяло на ваше разположение, господин управител.
— Забрави — промърмори Хари. Не му бяха останали сили да изтърпи убийствената ирония на Тан’елкот. Той протегна ръка към изключвателя.
— Каин, почакай — рече Тан’елкот. Погледът му се отмести и той прекара длан през лицето си, сякаш искаше да изтрие чертите си и да се превърне в по-различен човек. — Моля те… Хари, извини ме за тона. Твърде дълго седях сам с горчивите си мисли и заговорих, без да се замисля. Ако пожелаеш, ще се радвам да се насладя на компанията ти.
Хари огледа изпитателно образа на Тан’елкот на екрана: тъмните кръгове под очите му, новите бръчки на някога идеалната му кожа и увисналите краища на устните му, които някога бяха познавали само усмивките. Мамка му — помисли си той, — и аз ли изглеждам зле като него?
— Мислех си — изрече бавно Хари — да сваря една кана кафе и да се домъкна при теб. Разхожда ли ти се?
Увисналите краища на устните на Тан’елкот леко се повдигнаха нагоре в жалко подобие на усмивка.
— В Гетото?
Хари повдигна рамене с демонстративно равнодушие, с което не заблуди нито себе си, нито Тан’елкот.
— Да речем. Навит ли си?
— Разбира се. Харесва ми старият ти квартал; намирам го за изключително стимулиращ. Също като в някой от древните ви научнопопулярни филми: океан от хищници, които се обикалят един друг. — Той наведе главата си към екрана и със сдържаното веселие на мъж, който пуска солена шега в препълнен ресторант, попита: — Кога за последен път си убивал някого?
Скритата под бюрото ръка на Хари напипа безчувствения белег на кръста му.
— Би трябвало да си спомняш. Нали беше там.
— Ммм, вярно. Но кой знае, може пък днес да ни провърви и някой да ни нападне.
— Да, може би. — Ако се натъкнем на банда слепи идиоти, помисли си Хари. — Добре. Идвам.
— След половин час ще съм при Южната порта.
— Ще се видим там.
— Точно така… — преди да прекъсне връзката, събеседникът му се усмихна. — Каин.
Хари поклати глава и презрително изсумтя в потъмнелия екран. После натисна изключвателя и установи, че устните му са се разтегнали в усмивка.
— Хари? Не се върна да си легнеш.
Той вдигна глава и усмивката му отново угасна. На прага стоеше Шана и го гледаше укорително иззад кичурите си разрошена от съня коса. На лицето ѝ все още се забелязваше избледняващото сияние на блаженство, умиращият призрак на свръхестествен покой — отново бе сънувала реката.