Черната призма [bg]

— Шпионин ли? — рече безгрижно Гавин. — Колко забавно. Не, не, не. Имам си хора за тези работи. Не ги върша сам. Предполагам, вече си крал от достатъчно дълго време, за да знаеш това.

— Какво правиш тук? — попита крал Гарадул. Отново потресаващо грубо държане, ако се намираха сред двора на някоя столица на Седемте сатрапии. Хвърли поглед към момчето и Гавин разбра, че е загубил. Можеше да си тръгне — в края на краищата беше Призмата и дори убийството на трийсет от Огледалците на Гарадул не бе достатъчна причина да го задържат или убият. Особено при такива съмнителни обстоятелства. Ако го направеше, Гарадул рискуваше да обедини другите сатрапии срещу Тирея. Убийството на сатрап би било възмутително нарушение; убийството на Призмата беше непростимо. Но Раск чувстваше, че губи, и щеше да накара Гавин да си плати за това. Щеше да го нарани колкото може по-дълбоко.

Гавин щеше да бъде пуснат да си върви. Момчето щеше да бъде убито.

— Видях дим — рече Гавин. — Един от начините, по които служа на Седемте сатрапии, е като се справям с цветни бесове. Дойдох да помогна.

— Какво правиш в нашето кралство?

— Не знаех, че си затворил границите. Всъщност изобщо не знаех за това твое ново „кралство“. Такава постъпка ми изглежда ненужно… враждебна. И особено желанието да не допускаш в него един слуга на всички владения като мен. — Митът за учтив диалог между безкористни разумни съседи, този мит, на който се крепеше голяма част от дипломацията, явно бе мъртъв, така че за да отклони вниманието, Гавин пристъпи право през трупа му. — Да не би да криеш нещо, кралю Гарадул?

— Ти си от Ректън, нали, момче? — попита кралят. Не смяташе да играе по свирката на Гавин. — Как се казваш? Кой е баща ти?

— Името ми е Кип. Нямам баща. Повечето от нас нямат. От войната насам.

Сякаш копие прониза Гавин в корема. Почти си бе позволил да забрави. Войната на Лъжепризмата бе затрила десетки от тези селца. Всички мъже, от момчета с едва наболи мустаци до старци, които трябваше да използват копията си като бастуни, бяха принудени да служат на едната или на другата страна. А той и Дазен ги бяха пратили срещу някои от най-талантливите притеглящи на този свят. Като дървета в дъскорезница.

— Ами майка ти тогава? — попита раздразнено крал Гарадул.

— Тя се казваше Лина. Помагаше в един-два от хановете.

Сърцето на Гавин спря. Лина, лудата, която му бе пратила онова писмо, беше мъртва. Това момче, това уплашено момче, трябваше да е синът му? Единственият оцелял от едно изгорено до основи село стоеше тук, до него — и бе единственият, който можеше да му причини скръб. Ако Гавин вярваше в Оролам, щеше да реши, че това е някаква жестока шега.

— Да, Лина, мисля, че това бе името на пачаврата — рече крал Гарадул. — Къде е?

— Майка ми не беше пачавра! И ти я уби! Убиец! — Момчето изглеждаше така, сякаш аха-аха ще се разплаче, макар че Гавин не можеше да познае дали от ярост, или от мъка.