Теодор Буун — Заподозрян

— Не ме интересува.

— И имам разрешително.

— Не ме интересува. Не допускам оръжия в съдебната си зала. Моля ви да го свалите.

Бък хвана кобура си и го откачи от колана. После остави пистолета на масата.

— Тук горе — нареди съдията и посочи бюрото си.

Бък тромаво пристъпи напред и сложи оръжието си където му наредиха. Беше много голям пистолет.

— Сега продължете — подкани го съдия Йек, когато Бък се върна на мястото си.

— И така, работата ми е да се грижа за сигурността на фермерския пазар. Двама охранители сме, аз и Франки. Той работи в западния край, аз наблюдавам предната част. Така е от няколко месеца. Госпожица Петюния има сергия близо до главния вход и продава там цветя и билки, а вдясно от сергията има свободно място, където държи ламата си.

— Допускам, че става дума за Луси — обади се съдията.

— Да, сър. Преди две съботи минавах покрай сергията й, както винаги… Просто си вършех работата, разбирате ли, а ламата се приближи и се втренчи в мен. Очите ни са почти на едно ниво и отначало си помислих, че тя може да се опита да ме целуне.

— Ламата целува ли хора? — прекъсна го съдия Йек.

— Тя е много мила лама и обича хората, поне повечето хора — избъбри госпожица Петюния.

Съдия Йек я погледна и каза учтиво, но твърдо:

— След малко ще ви дам думата. Моля, не ни прекъсвайте.

— Извинете, господин съдия.

— Продължете.

Бък глътна възголемия си корем и продължи:

— Да, господине, ламата целува хора, особено малки деца. Доста е отвратително, ако питате мен, но край нея обикновено се навъртат хора, за да я разгледат по-добре, и тя понякога, така да се каже, се навежда и целува някого.

— Добре, добре. Установихме, че ламата Луси обича да целува хора. Продължете.

— Да, сър. Както казах, ламата се приближи до мен. Взирахме се един в друг няколко секунди, после тя вирна нос, което означаваше, че не е доволна, наклони глава назад и се изплю в лицето ми. Ама много обилно, не бяха само няколко пръски. Беше отвратително — лепкава и смрадлива плюнка.

— Ламите плюят ли по хората? — попита съдия Йек развеселено.

— О, да, господин съдия, при това го направи много бързо. Изобщо не го допусках.

Мей Финмор, майката на Ейприл, беше шумна и недодялана жена, на която винаги можеше да разчиташ да направи не каквото трябва. Тя се изсмя и изобщо не се постара да го прикрие.

— Достатъчно — строго нареди съдия Йек, макар че самият той всеки момент щеше да прихне. — Продължете, господин Боланд.

— Няколко деца гледаха и според мен знаеха, че ламата обича да плюе, така че, когато тя ме заплю в лицето, те се разкикотиха. Беше адски неловко и аз се вбесих, затова, след като си избърсах лицето, отидох при госпожица Петюния и й разказах какво се е случило. „Ами Луси не те харесва“, каза тя. „Пет пари не давам дали ме харесва — отговорих, — обаче не може да плюе по хората, особено по охраната.“ Тя изобщо не се извини, всъщност според мен й стана забавно.