Мистър Мерцедес

Вратата е заключена. Поне успя да я научи на това, макар че, бог му е свидетел, не беше никак лесно. За нея думата „Добре“ решава всички проблеми в живота. Ако ѝ кажеш: „Прибери млякото в хладилника, след като си налееш“, тя ще отвърне „Добре“. А като се върнеш вечерта, го заварваш на плота, вече вкиснало. Ако я помолиш: „Пусни пералнята, за да имам утре чиста манта за фургона със сладолед“, пак ще чуеш „Добре“. Но като надникнеш в килера, кошът с мръсни дрехи си стои препълнен.

Врявата от телевизионния екран го посреща като поздрав. Плямпат нещо за „изпитание за неприкосновеност“, значи майка му гледа „Сървайвър“. Сто пъти ѝ е обяснявал, че в състезанието всичко е нагласено. Тя казва „Добре, знам“, но никога не го пропуска.

— Аз съм, мамо!

— Здравей, муцинко! — Заваля думите съвсем леко, което го радва — още не се е натряскала. „Ако бях черният ѝ дроб — казва си той, — някоя нощ, докато хърка с отворена уста, щях да изскоча и да избягам на майната си.“

И все пак, влизайки в хола, усеща особена възбуда — ненавистна тръпка на очакване. Майка му седи на дивана по копринения бял халат, подарък от него за Коледа, и там, където дрехата се разтваря на бедрата ѝ, — той вижда още нещо бяло. Бельото ѝ. Гащички звучи прекалено секси и Брейди отказва да свърже тази дума с майка си, но тя е там, в съзнанието му: змия, свита в отровен храст. Вижда и очертанията на зърната ѝ. Не е редно такива неща да го възбуждат — тя е близо петдесетгодишна, вече има паласки, тя е майка му, за бога — но…

Но.

— Нося пица — казва Брейди, вдига кутията и си помисля: „Вечеряла съм.“

— Вечеряла съм — казва тя. Сигурно. Няколко листа маруля и малка кофичка кисело мляко. Така поддържа каквото е останало от линията ѝ.

— Любимата ти — уточнява Брейди и си помисля: „Хапни я ти, муцинко.“

— Хапни я ти, сладичък — изчуруликва тя. Вдига чашата си и отпива малка глътка като дама. Къркането започва после, когато вече си е легнал и тя си мисли, че е заспал.

— Вземи си кока-кола и седни до мен. — Потупва дивана. Халатът се разгръща още малко. Бял халат, бели гащички.

„Бельо! — напомня си той. — Бельо, нищо повече, тя е моята майка, тя е мама, а когато е мама, това е само бельо.“

Мама проследява погледа му и се усмихва. Халатът остава разгърнат.

— Тази година сървайвърите са на Фиджи — обяснява и бърчи чело. — Май беше Фиджи. Все тая — някакъв си остров. Да погледаме заедно, а?

— Не, ще сляза в мазето да поработя.

— Върху какво, муцинко?

— Нов модел рутер. — Тя не различава рутер от мистрия, така че няма страшно.

— Някой ден ще изобретиш нещо велико и ще забогатеем! Ти си моят гений. И тогава — сбогом, електронен магазин. Сбогом, сладоледено фургонче. — Гледа го втренчено, очите ѝ са леко разфокусирани от водката. Той не знае какво количество изгълтва през деня; безсмислено е да брои празните бутилки, защото тя ги хвърля някъде, но му е ясно, че има удивителен капацитет.