Златна лилия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-022-5
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Златна лилия». Краткое содержание книги:
Интелигентната алхимичка Сидни Сейдж и Джил Драгомир — моройската принцеса с очи като на кошута — се укриват в човешко училище в слънчевия Палм Спрингс, Калифорния. Учениците — деца на заможни и притежаващи власт хора — продължават живота си напред, тънейки в блажено неведение, докато на Сидни, Джил, Еди и Ейдриън се налага да правят всичко по силите си, за да опазят тайната си. Но със забранените любовни връзки, неочакваните обрати и надвисналата заплаха от приближаващи стригои, прикриването на истината се превръща в задача, много по-трудна, отколкото някой е предполагал…
Когато шокиращи разкрития заплашват да разтърсят света на мороите, лоялността на Сидни е поставена на изпитание. Тя трябва да избере между принципите и догмите, които е била обучавана да следва, и нейните собствени инстинкти. На кого да се довери — на алхимиците или на сърцето си?
— За това ли наистина е всичко? За пари? — попитах, като изтласках останалите си въпроси. — Ти не го харесваш. Трябва да има нещо повече.
— Парите са голяма част. Но аз наистина имах предвид това, което казах преди малко… за майка ми. Имам нужда да зная как е тя, а той не желае да ми каже нищо за нея. Честно, мисля, че просто предпочита да се преструва, че това изобщо не се е случило — или заради репутацията си, или може би… може би, защото твърде много го наранява. Не зная, но както вече казах, той не би могъл да се измъкне, ако съм пред очите му. — Ейдриън отклони поглед за миг, преди да събере смелост да срещне отново очите ми. — Не зная. Глупаво е. Но си мислех… ами, може би той ще се впечатли, че този път още не съм се отказал от колежа. Макар че вероятно няма.
Сърцето ми се сви от мъка за него. Подозирах, че тази последната част — да спечели одобрението на баща си — беше много по-важна, отколкото Ейдриън признаваше. Знаех отлично какво означава да имаш баща, който постоянно те съди, за когото никога нищо не е достатъчно добро. Разбирам добре противоречивите емоции… как един ден си казваш, че не те интересува, а на следващия отново жадуваш за одобрение. И определено разбирах привързаността към майка му. Една от най-тежките страни от престоя ми в Палм Спрингс беше раздялата с мама и сестрите ми.
— Защо аз? — изръсих изведнъж. Нямах намерение да засягам тази тема, но просто ми се изплъзна. Помежду ни имаше твърде голямо напрежение, твърде много емоции. — Можеше да помолиш Соня или Дмитрий да те закарат. Те навярно дори щяха да ти заемат наетата от тях кола.
Лека усмивка пробягна по лицето на Ейдриън.
— Не зная. И мисля, че разбираш защо не искам да рискувам да бъда затворен в една кола с нашия руски приятел. Колкото до останалото… не зная, Сейдж. У теб има нещо… ти не съдиш като останалите. Искам да кажа, правиш го, но в някои отношения си по-критична и морална от всеки от тях. В това има честност. Чувствам се… — Усмивката му се стопи, докато търсеше подходящите думи. — Спокойно около теб, предполагам.
Нямаше начин да устоя на това признание, при все че го намирах за голяма ирония на съдбата — твърдението му, че се чувства спокойно около мен, когато през половината време мороите ме ужасяваха и плашеха, предизвиквайки панически пристъпи.
Не си длъжна да му помагаш, предупреди ме вътрешният ми глас. Не му дължиш нищо. Не дължиш нищо на никой морой, освен ако не е абсолютно наложително. Забрави ли Кийт? Това не е част от работата ти. Бункерът изникна в главата ми и аз си спомних как съдружието на Кийт само с един вампир му бе спечелило престой в поправителен център. Колко по-лоша бях аз? Общуването бе неразделна част от тази задача, но аз отново размивах всички граници.
— Добре — казах накрая. — Ще те закарам. Прати ми имейл кога искаш да тръгнем.
Тогава се случи най-шантавата част. Ейдриън изглеждаше шашардисан.
— Наистина?
Не се сдържах и се засмях.
— Наговори ми всичко това, но всъщност не си вярвал, че ще се съглася, така ли?
— Не съм — призна той, все още изумен. — С теб никога не мога да съм сигурен. Знаеш, че мамя хората. Искам да кажа, че ме бива да отгатвам изражения, но аз улавям много от аурите, а се преструвам, че притежавам удивително прозрение. Макар че не съм се научил напълно да разбирам хората. Ти имаш същите цветове, но различно усещане.
Аурите не ми се струваха толкова странни, колкото другите вампирски магии, но въпреки това донякъде ме притесняваха.
— Какъв е моят цвят?
— Жълт, разбира се.
Разбира се?
— Умните, аналитични типове обикновено имат жълти аури. Макар че в твоята тук-там има и малко пурпурно. — Дори в полумрака зърнах дяволитите искри в очите му. — Тъкмо това те прави толкова интересна.