Гробна тишина
- Автор: Индридасон Алнардур
- Серия: Инспектор Ерлендур #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-660-6
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гробна тишина». Краткое содержание книги:
В малкото случаи, в които Симон виждаше родителя си не като тиранин, му се струваше, че баща му е потаен и труден за разбиране човек. Веднъж седеше на масата в кухнята, пиеше кафе и гледаше как Томас си играе на пода. Погали плота на масата с отворена длан и каза на Симон, който тъкмо се гласеше да се измъкне през кухнята навън, да му сипе още кафе. Докато Симон наливаше в чашата, той каза:
— Като си помисля за това, направо побеснявам.
Симон замръзна на място до него, с каната кафе в ръка.
— Мога направо да полудея — промълви баща му и отново поглади плота на масата.
Симон бавно започна да отстъпва назад и остави каната с кафе на печката.
— Полудявам, като гледам Томас да си играе там на пода — продължи той. — Не бях много по-голям от него.
Симон никога не си беше представял баща си по-млад, отколкото беше, нито пък си бе помислял, че той може да е изглеждал по различен начин. А сега внезапно бе станал дете като Томас и Симон видя баща си със съвсем други очи.
— Вие сте приятели, ти и Томас, нали?
Симон кимна с глава.
— Нали? — повтори той и Симон потвърди.
Баща му продължаваше да седи и да гали плота на масата.
— Ние също бяхме приятели.
И млъкна.
— Имаше една жена — продължи след малко Гримур. — Бях изпратен там. Бях на същата възраст като Томас. Прекарах там дълги години.
Отново млъкна.
— И мъжът ѝ.
Престана да гали плота на масата и сви ръката си в юмрук.
— Проклето животно. Проклето, гадно животно.
Симон отстъпи бавно назад. Но баща му сякаш се поуспокои.
— Аз самият не го разбирам — каза. — Но не мога да се справя с това.
Приключи с кафето, изправи се и отиде в спалнята си. Затвори вратата зад гърба си. Пътьом грабна Томас от пода и го взе със себе си.
С годините Симон усети някаква промяна у майка си. Беше пораснал, съзрял и чувството му за отговорност бе нараснало. Това не беше толкова внезапна промяна, както при Гримур, който се променяше изведнъж и почти заприличваше на човек. Напротив, промяната у майка му беше бавна, някак прикрита и продължаваща дълго време, години, и той разбра значението ѝ с онзи усет, който не всекиму е дадено да има. Все по-ясно му ставаше, че тази промяна е опасна за майка му, може би не чак толкова, колкото Гримур, и че по някакъв неизбежен начин той трябваше да вземе нещата в свои ръце, преди да се е оказало прекалено късно. Микелина беше болна. Томас бе твърде малък. Само той можеше да помогне на майка си.
На Симон му беше трудно да разбере тази промяна, както и какво тя предвещаваше, но я усещаше с все по-голяма сила. Беше по времето, когато Микелина произнесе първата си дума. Напредъкът на Микелина радваше майка им неимоверно много и за известно време вялостта ѝ напълно изчезна. Усмихваше се и прегръщаше Микелина и двете момчета. През следващите седмици и месеци упражняваше Микелина да говори и бе щастлива от всеки неин успех.
Но не мина дълго време и майка им отново изпадна в предишното си състояние, сякаш мъглата, която се бе отдръпнала от нея за малко, отново я обгърна, но още по-плътно от преди. Понякога седеше в края на леглото в спалнята и гледаше с часове пред себе си в нищото, след като бе изчистила малката къща така, че и прашинка не можеше да се види. Гледаше пред себе си в мълчаливата пустота с полузатворени очи, безкрайно тъжна, толкова самотна в този свят. Веднъж, след като Гримур я беше ударил в лицето и излязъл, фучейки, навън, Симон се приближи към нея и видя, че тя държи големия кухненски нож в една ръка, а другата бе обърнала с дланта нагоре и бавно прекарваше острието на ножа през китката си. Щом усети, че я гледа, леко се усмихна с едното ъгълче на устата и остави ножа обратно в чекмеджето.
— Какво правиш с тоя нож? — попита Симон.
— Проверявам дали е остър. Той иска ножовете да са наточени.
— Той е съвсем различен в града — каза Симон. — Там той не е лош.
— Знам това.
— Там той е радостен и се усмихва.
— Да.
— Защо той не е такъв и у дома? С нас?
— Не знам.
— Защо той е толкова лош тук, вкъщи?
— Не знам. Не се чувства добре.
— Бих искал той да е различен. Бих искал да умре.