Жестокият месец
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-276-8
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Жестокият месец». Краткое содержание книги:
Пролет е и в идиличното планинско селце Трите бора всичко се пробужда за нов живот. Но април се оказва жесток и безмилостен. Преди да отключи вратите към дългоочаквано ново начало, месецът поднася смърт.
Навръх Великден няколко от жителите на селцето се събират в прокълнатото имение на хълма, за да проведат спиритичен сеанс и да очистят старата къща от злото. Но вместо да прогонят духовете от нея, помагат за създаването на още един. Забележителна жена, обичана от всички в околността, умира от страх по време на сеанса. Освен ако не е убита…
Легендарният инспектор Арман Гамаш от квебекската полиция отново поема към Трите бора заедно с екипа си от млади специалисти, за да разплете мистерията. Но сега самият той се бори с призраци от миналото си и с твърде реални врагове от настоящето. И някои от тях може да са в собствения му екип
– Нещо е трябвало да се махне.
– Софи.
Гамаш кимна в тъмното и се замисли за любов, толкова лакома, че е могла да изяде и изплюе родната дъщеря на Хейзъл. Как би се почувствала младата жена?
– А вие какво открихте? – попита Бовоар.
Гамаш описа стаята.
– Но нямаше ефедрин?
– Не. Нито в спалнята, нито в банята.
– Какво мислите?
Гамаш извади телефона си и набра номер.
– Мисля, че Мадлен не е взела ефедрина сама. Някой ѝ го е дал.
– В достатъчно голяма доза, че да я убие.
– Да, в смъртоносна доза.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
– Здравей, татко – чу се тревожният глас на Даниел по телефона. – Къде е зайчето ѝ? Не можем да прекараме в самолета седем часа без зайчето. И пурата.
– Кога тръгвате за летището? – попита Гамаш, като погледна таблото на волвото. Беше пет и двайсет.
– Трябваше да тръгнем преди половин час. Пурата на Флоранс я няма.
На детектива това му прозвуча съвсем логично. Другият дядо на Флоранс, Грегоар, ѝ беше подарил жълт биберон и тя много го обичаше. Веднъж той отбеляза, че момиченцето смучело играчката, както той – пурата си. Така биберонът стана пурата на Флоранс. Най-любимият ѝ предмет. Ако не намереха пурата, нямаше да летят.
Гамаш съжали, че не се е сетил да скрие биберона.
– Какво, миличко? – попита Даниел, като отдалечи телефона от устата си. – О, супер! Татко, намерихме ги. Хайде, тръгваме. Обичам те.
– И аз те обичам, Даниел.
Връзката прекъсна.
– Искате ли да отидем до летището? – попита Бовоар.
Гамаш пак погледна часовника. Полетът за Париж беше в седем и половина. След два часа.
– Не, няма нужда. Ще закъснеем. Merci.
Бовоар беше доволен, че предложи, и още по-доволен, че началникът му отказа. В гърдите му разцъфна самодоволство. Даниел си заминаваше. Началникът отново щеше да е само за него.
Не падай духом в бури зли.
Във вятъра свиреп
бъди непоклатим...
Одил се втренчи в пликчетата със зърнени закуски на полицата в търсене на вдъхновение.
– Непоклатим бъди – изрече и блокира. Трябваше ѝ нещо, което се римува със „свиреп“. – Степ? Чиреп? Вертеп? Непоклатим бъди кат’ чеп?
О, не. Почти се получи, но не беше съвсем както трябва.
Цял ден търсеше своята муза в магазина в Сан Реми, който държеше заедно с Жил. Заляло я бе вдъхновение и сега тезгяхът бе затрупан с нейни творби, надраскани набързо на гърба на касови бележки и празни хартиени пликове. Нямаше съмнение, че повечето ѝ стихове бяха достатъчно добри за публикуване. Щеше да ги препише на машина и да ги изпрати до списание „Свине и свиневъдство“. Там почти винаги приемаха стихотворенията ѝ и даже в повечето случаи не ги редактираха. Музата ѝ не беше толкова щедра винаги, но днес Одил за пръв път от месеци се чувстваше така леко.
През целия ден в магазина идваха хора. Повечето си купуваха по нещо дребно, но искаха много информация. Одил им я предоставяше на драго сърце, макар и след кратко увещаване. Не искаше да изглежда твърде нетърпелива. Или самодоволна.
– И ти ли беше там, скъпа?
– Сигурно е било ужасно!
– Горкият мосю Беливо. Беше много влюбен в нея. А жена му почина преди две години.
– От уплаха ли умря?
Това бе сцената, която Одил не искаше да си припомня. Мадлен – вцепенена в безгласен писък, сякаш бе видяла нещо толкова ужасно, че я беше превърнало в камък. Като онова чудо от митологията с косата от змии. Но то не изглеждаше толкова страшно на Одил – нейните чудовища се явяваха в човешки облик.
Да, Мадлен умря от уплаха. И така ѝ се падаше заради всичкия страх, който бе причинила на Одил през последните месеци. Сега обаче страхът на поетесата беше изчезнал като издухана в небитието буря.
Буря! Одил се усмихна и благодари на музата си, че отново ѝ помага.
Във вятъра свиреп
непоклатим бъди.
И тъй за мен и теб
изчезват всичките беди.
Минаваше пет и беше време да затваря. Прекрасен ползотворен ден.
Гамаш се обади на Лемио, който все още беше в пансиона.
– Още не се е появила, господин главен инспектор. Но Габри дойде.
– Дай ми го, ако обичаш.
След кратка пауза се чу познат глас:
– Здравейте, инспекторе!
– Здрасти, Габри! Кажете, мадам Шове с кола ли пристигна?
– Не, просто се материализира... Разбира се, че дойде с кола. Как иначе?
– Колата ѝ там ли е още?