Нож

— Моите съболезнования, Хари. Много съжалявам.

И гласът й бе запазил мекотата си.

— Благодаря. Това са Олег и приятелката му Хелга. С Кая Сулнес бяхме колеги.

Ръкуваха се.

— Значи си се прибрала? — попита Хари.

— Засега съм тук.

— Мхм.

Той се чудеше какво да каже. Нищо не му хрумваше.

Тя постави леката си като перце ръка върху неговата.

— Обърни внимание на близките си, а аз ще отида при Гюнар и другите.

Хари кимна и проследи с поглед как дългокраката Кая грациозно се промъква между столовете към срещуположния край на масата.

Олег се наведе към него:

— Коя е тя? Освен колежка, имам предвид.

— Дълга история.

— Досетих се. Каква е съкратената версия?

Хари отпи от кафето.

— Преди години я зарязах, за да бъда с майка ти.

В три часа в заведението останаха четирима души. Йойстайн стана, за довиждане цитира неточно парче на Боб Дилън и си тръгна.

Единият от другите трима се премести до Хари.

— Днес няма ли да ходиш на работа? — поинтересува се Кая.

— Нито днес, нито утре. Временно съм отстранен. А ти?

— В момента съм дежурна на повикване. Тоест, от Червения кръст ми плащат заплата, но точно сега стоя вкъщи и чакам някъде по света да избухне въоръжен конфликт.

— А това неминуемо ще се случи?

— Да. В този смисъл е горе-долу същото като да работиш в Отдела за борба с насилието. Докато скучаеш на работа, донякъде се надяваш да се случи нещо ужасно.

— Мхм. От Отдела за борба с насилието в Червения кръст, значи. Голям професионален скок.

— И да, и не. Сега съм експерт по сигурността. Последната ми мисия продължи две години — в Афганистан.

— А преди това?

— Пак две години. Пак в Афганистан. — Кая се усмихна и показа малките си остри зъби — единствения дребен недостатък върху иначе перфектното й лице, който обаче му придаваше допълнителен чар.

— Какво му е толкова хубавото на Афганистан?

Тя сви рамене.

— В началото ми харесваше, че в сравнение с проблемите там моите собствени, лични проблеми започват да ми изглеждат незначителни. Освен това се чувствах полезна. После човек започва да се сближава с новите си познати и с колегите си.

— Сред тях е бил и Руар Бор, нали?

— Да. Той ли ти каза, че е бил в Афганистан?

— Не, но походката му го издава. Върви като войник, нащрек да не налети на мина. В специалните сили ли е бил?

Кая го изгледа замислено. Зениците в зелените ириси се бяха уголемили. В „Скрьодер” определено не разхищаваха електроенергия.

— Класифицирана информация? — предположи Хари. Кая пак сви рамене.

— Бор беше подполковник в Норвежкия антитерористичен отряд. Изпратиха го в Кабул със списък на издирвани талибански терористи, които Международните сили за поддържане на сигурността искаха да заловят.

— Мхм. Паркетен генерал или лично е стрелял по джихадисти?

— Присъствала съм заедно с него на заседания по сигурността в норвежкото посолство, но така и не научих подробности. Знам само, че Руар и сестра му са били известни състезатели по спортна стрелба.