Света троица [Войните на Розите-2]

Старецът подсмъркна и силно разтри носа си. Хитростта нямаше никого да заблуди, но щом се свършеше с убийствата, той би могъл все още да твърди, че ни един от рицарите или стрелците му не са били част от това. И най-важно от всичко, онези, дето биха могли да се надигнат срещу него, щяха да са заровени в земята.

Както стоеше там, замислен, чу, че синът му идва — токовете с шпори на младежа потракваха и дрънчаха по дървения под. Графът се огледа, старото му сърце заудря силно от нетърпение.

— Бог да ти даде хубав ден — рече Томас Пърси и се поклони. Той също зарея поглед през прозореца в оживената тълпа на моравата. Повдигна веждата си в неизказан въпрос и баща му изсумтя, раздразнен от стъпките на слугите наоколо.

— Ела с мен! — без да дочака отговор, графът се понесе по коридора и сякаш със силата на авторитета си притегли след себе си Томас. Стигна до вратата на личните си покои и почти завлече сина си вътре, като затръшна вратата след себе си. Томас стоеше и гледаше, докато старият Пърси обикаляше изнервено стаите и тряскаше врати наляво и надясно. От подозрението виолетовият оттенък на лицето му се засилваше все повече, кожата изглеждаше още по-тъмна от разкъсаните капиляри, които покриваха страните и стигаха чак до носа му. Графът никога не можеше да изглежда блед при тези шарки по кожата си. И ако те са били спечелени със силни спиртни напитки, идващи оттатък границата с Шотландия, то това много подхождаше на темперамента му. Възрастта не беше размекнала стареца, само го беше направила по-сух и по-корав.

Доволен, че са останали насаме, графът се върна при сина си, който все още чакаше търпеливо до вратата. Томас Пърси, барон Егремонт, не беше по-висок, отколкото бе баща му на неговата възраст, макар че и без старческото прегърбване погледът му минаваше над главата на стареца. На трийсет и две, той беше в разцвета на силите си, с черна коса, с мишци, изпъкнали от мускули и жили, придобити в течение на шест хиляди тренировъчни дни. Застанал там, той направо сияеше от добро здраве и сила, с румена кожа, неопетнена от белези и болести. Независимо от възрастовата разлика, и двамата имаха носа на фамилия Пърси, тази огромна издатина, която се забелязваше из десетки махали и села из цял Алнуик.

— Добре, най-после насаме — каза графът накрая. — Подслушвачите на майка ти са плъзнали навсякъде. Не мога да разговарям дори със сина си, без нейните шпиони да ѝ доложат всяка дума.

— Какви са новините? — отвърна синът му. — Видях, че хората трупат мечове и лъкове. Границата ли?

— Не и днес. Проклетите шотландци днес са кротки, макар да не се съмнявам, че Дъглас все слухти край земите ми. Ще дойдат през зимата, когато огладнеят, да се опитат да ми откраднат кравите. И тогава ще ги подгоним яко.