Невинен

– Мисля, че е на границата, но съм за потвърждаване на присъдата.

– Джордж! – възмущавам се аз.

С него сме се хващали за гушите още при първата му поява преди трийсет години като новоизлюпен служебен защитник в съдебната зала, където аз бях водещ обвинител. Първите стъпки в кариерата винаги са важни и като съдия Джордж по-често от мен застава на страната на защитата. Не и сега.

– Признавам, че щях да гласувам против, ако тепърва го съдеха – добавя той, – но това е обжалване и не се наемам да подменям преценката на съдебните заседатели.

Тази малка закачка е отправена към мен. Никога не бих го признал открито, но имам чувството, че появата на Молто и значението, което прокуратурата отдава на този случай, са наклонили съвсем малко везните за решението на двамата ми колеги. Е, важното е, че загубих. Това също е част от професията, да приемаш несъвършенствата на закона. Помолвам Марвина да напише становище. Все още малко разгорещена, тя излиза и с Джордж оставаме сами.

– Сложен казус – отбелязва той.

Основно правило е, че както добрите съпрузи, които забравят кавгите си, преди да си легнат, съдите оставят противоречията си в заседателната зала. Свивам рамене, но той вижда, че още не съм се примирил.

– Защо не напишеш особено мнение? – предлага той. – Обещавам, че отново ще обмисля нещата, след като видя всичко на хартия.

Рядко пиша особено мнение, защото една от основните ми отговорности е да осигуря единодушие на съда, но решавам да послушам съвета му и тръгвам към кабинета си, за да натоваря помощниците си с тази задача. Като председател на апелативния съд работните ми помещения заемат площ колкото малка къща. От голямото преддверие, където седят главният ми секретар и съдебните писари, се влиза в два по-малки кабинета за стажантите. От другата страна е моят кабинет, десет на десет метра и етаж и половина висок, с ламперия от лакирано дъбово дърво, която му придава мрачната атмосфера на стар замък.

Когато отварям вратата на голямото помещение, заварвам четирийсетина души, които в един глас изкрещяват:

– Изненадааа!

Наистина съм изненадан, но по-скоро неприятно. Преструвам се на трогнат и започвам да обикалям стаята, здрависвайки се с хора, чиито поздравления предвид на дългогодишното им присъствие в живота ми и сегашното ми настроение са ми приятни колкото възпоменания върху надгробни плочи.

Тук са синът ми Нат, двайсет и осем годишен, твърде хилав, но невероятно красив с буйната си черна коса; Барбара, с която сме женени от трийсет и шест години; и петнайсет от останалите седемнайсет апелативни съдии. Джордж Мейсън също е сред тях, прегръща ме – един жест от миналото, когато все още не бяхме толкова близки – и ми подарява кутия от името на колегите ми.

Тук са и някои висши служители от администрацията на съда и няколко приятели, които още са практикуващи юристи. Бившият ми адвокат Санди Стърн, закръглен и як, но страдащ от хронична кашлица, със своята дъщеря и партньорка Марта, а също човекът, който преди повече от двайсет и пет години беше мой подчинен, бившият прокурор Реймънд Хорган. В рамките на година Рей се превърна от мой приятел във враг и после отново в приятел, като свидетелства срещу мен на делото, а след оправдаването ми задейства процеса по назначаването ми за главен прокурор. Като организатор на кампанията ми за избиране във върховния съд Реймънд отново играе важна роля в живота ми. Той чертае стратегията и събира пари от големите фирми, а оперативните подробности е оставил на две истински вълчици, на трийсет и една и на трийсет и три, които са отдадени на работата си с настървението на наемни убийци.