Фурията на принцепса
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #5
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на принцепса». Краткое содержание книги:
Карлус не беше щастлив да получи такъв отговор, но каза:
— Да, милорд.
— Почивай, войнико — каза Рокус. — Заслужаваш го.
Накрая Рокус се обърна и напусна палатката. Това беше всичко. Дългът е изпълнен. Най-накрая ще може да почине няколко часа.
Засилените в последно време нападения над Защитната стена го накараха да поиска Красус да служи в Първи легион в родината си. Великите фурии знаеха, че момчето сега можеше да бъде полезно.
Както и Максимус. Тези двамата сякаш се бяха научили да съжителстват заедно, най-малкото без да се опитват да се убият един друг.
Рокус изсумтя, усмихвайки се на хода на мислите си. Разсъждаваше като старец, уморен и болен, който иска да прехвърли товара си върху млади плещи.
Макар да вярваше, че по-скоро предпочита да остарее.
Няма значение. Щеше да е хубаво някой да помогне.
Просто тези диваци, тези рожби на врани, бяха толкова много. И той се сражаваше с тях, враните да ги вземат, вече толкова дълго.
Той се насочи към стълбата, водеща надолу към помещенията вътре в Защитната стена, където го очакваше койка в отоплената спалня.
Извървя може би десет крачки, преди в далечината да се раздаде вой на въздушен поток, създаван от приближаващ рицар Аери.
Рокус спря и минута по-късно рицарят Аери влетя, придружен от един от рицарите на Трети алерански, който служеше във въздушния патрул.
Вече беше тъмно, но снегът винаги правеше това неудобство незначително, особено когато имаше луна. Въпреки това, докато мъжът не се приземи, Рокус не можа да види емблемата на Първи антилански на бронята му.
Рицарят, дишайки тежко, побърза към Рокус и бързо отдаде чест с юмрук в гърдите срещу сърцето.
— Милорд — поздрави той.
Рокус отговори на поздрава.
— Докладвайте.
— Съобщение от капитан Тиреус, милорд — задъхвайки се, изстреля рицарят. — Позициите му са подложени на масирани атаки и той спешно моли за подкрепление. Никога не сме виждали толкова много ледени на едно място, милорд.
Рокус за момент го погледна и кимна.
След това, без излишни думи, той призова своите вятърни фурии, издигна се във въздуха и се насочи на запад, там, където на сто мили по протежение на стената се намираше Първи антилански. Понесе се с най-добрата скорост, която можеше да развие на такова разстояние.
Хората му се нуждаеха от него. Почивката можеше да почака.
Това беше единственият правилен избор.
— И изобщо не ме интересува колко жесток е махмурлукът ти, Хаган! — заяви капитан Демос, без да повишава глас, което не му попречи да се чуе по цялата дължина на кораба и по пристана. — Ще навиеш правилно тези въжета или ще те накарам да стържеш налепите отдолу по корпуса през целия Път!
Гай Октавиан проследи как мърлявият моряк с навъсен поглед се връща към работата си, изпълнявайки я този път много по-близо до изискванията на капитана на „Слайв“.
Корабите бяха започнали да напускат пристанището на Мастингс със сутрешния прилив, веднага след разсъмване. Сега наближаваше обяд и пристанището и морето изглеждаха като гора от мачти и вдигнати платна, плъзгащи се по вълните до самия хоризонт. Стотици кораби, най-големият флот, който Алера някога беше виждала, вече бяха излезли в открито море.
Всъщност единственият кораб, който все още стоеше в пристанището, беше „Слайв“. Изглеждаше мръсен, стар и очукан. Но всъщност не беше. Просто капитанът му беше решил да се откаже от обичайното боядисване и довършителните работи. Платната бяха мръсни и в кръпки, а въжетата бяха тъмни от петната катран.
Издълбаната женска фигура на носа, която на други кораби често се правеше да прилича на доброжелателна фурия в женска форма или на уважаван прародител, приличаше по-скоро на съблазнителна пристанищна курва.
Този, който не знаеше какво да гледа и колко общо платна би могъл да вдигне корабът, можеше напълно да пропусне дългите, грациозни, хищни контури на „Слайв“. Той бе твърде малък, за да устои на истински военен кораб, но в открито море беше бърз и пъргав, а капитанът му беше опасно компетентен човек.
— Абсолютно сигурен ли си в това? — прогърмя гласът на Антилар Максимус. Трибунът беше на един ръст с Тави, само че с по-развита мускулатура, а бронята и екипировката му от дългата служба бяха покрити с толкова драскотини и вдлъбнатини, че никога нямаше да мине преглед на плаца.
Не че някой в Първи алерански легион би се притеснил особено от това.